Уин се отдели от Норм Зукерман, извади мобифона си и набра някакъв номер. Някой отговори и Уин зашепна тихо.
Майрън сви рамене, преструвайки се на съвсем спокоен.
— Това ли е всичко, с което разполагате? — попита той.
— Не се опитвай да ни залъгваш, задник — обади се Тайлс. — Имаме мотив: тя се е страхувала от баща си достатъчно, за да си извади съдебно нареждане. Намерихме оръжието на убийството скрито под матрака й. А сега разполагаме и с факта, че тя очевидно е изчезнала. Това е доста повече от необходимото, за да бъде арестувана.
— Значи затова сте тук? — попита Майрън. — За да я арестувате?
Маклафлин и Тайлс отново се спогледаха.
— Не — отвърна Маклафлин, като произнесе думата така, сякаш това й струваше голямо усилие. — Но много бихме искали отново да поговорим с нея.
Уин приключи телефонния си разговор и кимна на Майрън.
Майрън се надигна от стола.
— Извинете ме — каза той.
— Какво, по дяволите… — започна Тайлс.
— Трябва да поговоря с партньора си за момент. Веднага ще се върна.
Майрън и Уин застанаха в ъгъла. Тайлс сключи гъстите си вежди и сложи юмруци на коленете си. Уин се вторачи в него за момент. Тайлс продължи да го гледа намръщено. Уин пъхна пръсти в ушите си, изплези език и размаха пръсти. Тайлс не го последва.
Уин заговори меко и бързо.
— Според Норм някой се обадил на Бренда по време на тренировката. Тя говорила и после изхвърчала навън. Автобусът на отбора изчакал известно време, но Бренда не се появила. Когато автобусът потеглил, помощник-треньорката зачакала Бренда в собствената си кола. Тя е все още там. Това е всичко, което Норм знае. После звъннах на Артър Брадфорд. Той знаеше за заповедта за обиск. Твърди, че по времето, когато сте сключили малката си сделка за защита на Бренда, заповедта вече е била издадена и оръжието — намерено. Оттогава той се свързал с няколко от високопоставените си приятели и се разбрали да се действа внимателно с госпожица Слотър.
Майрън кимна. Това обясняваше дипломатичното отношение на ченгетата. Маклафлин и Тайлс очевидно искаха да я арестуват, но шефовете им ги възпираха.
— Нещо друго? — запита Майрън.
— Артър доста се разтревожи от изчезването на Бренда.
— Обзалагам се, че е така.
— Иска веднага да му се обадиш.
— Е, невинаги получаваме това, което искаме — каза Майрън и погледна към двамата детективи. — Добре, трябва да изчезна оттук — добави той.
— Имаш ли някаква идея?
— Детективът от Ливингстън. Един тип на име Уикнър. Той почти поддаде, когато говорих с него на игрището на детската лига.
— И мислиш, че този път ще се разприказва?
Майрън кимна.
— Да — отговори той.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не, ще се оправя. Трябва да останеш тук. Маклафлин и Тайлс не могат да ме задържат законно, но може и да опитат. Замотай ги вместо мен.
Уин почти се усмихна.
— Няма проблеми — каза той.
— Виж и дали можеш да откриеш човека, който е вдигнал телефона по време на тренировката на Бренда. Който и да й се е обадил, може да се е представил. Или пък може някоя от съотборничките й да е видяла нещо.
— Ще проверя — каза Уин, като подаде на Майрън скъсаната стотачка и ключовете от колата и посочи мобифона си. — Дръж линията отворена — добави той.
Майрън не си направи труда да се сбогува, а бързо излезе от стаята. Чу гласа на Тайлс зад себе си.
— Спри! Копе…
Тайлс се затича след него. Уин застана пред ченгето и му препречи пътя.
— Какво, по дяво… — започна Тайлс, но не довърши изречението.
Майрън продължи напред. Уин затвори вратата. Тайлс не можеше да излезе от стаята.
Майрън изскочи на улицата, хвърли банкнотата на чакащото ченге и се метна в ягуара. От службата за справки бързо му съобщиха адреса на Илай Уикнър и телефонния му номер. Майрън набра и Уикнър отговори още на първото позвъняване.
— Бренда Слотър изчезна — каза Майрън.
Мълчание.
— Трябва да поговорим, Илай.
— Да — отговори пенсионираният полицай. — И аз мисля, че трябва.
Глава тридесет и втора
Пътуването му отне около час. Нощта вече се бе спуснала и районът около езерото изглеждаше изключително тъмен. Нямаше улични лампи. Майрън намали. Улицата беше тясна и само отчасти асфалтирана. В края й фаровете му осветиха дървена табела с формата на риба. На табелата пишеше: „Семейство Уикнър“. Майрън си припомни госпожа Уикнър. Тя беше надзиравала павилиона за храна на игрището на детската лига. Косата й беше толкова изрусена, че приличаше на слама, смехът й беше гърлен и никога не спираше. Преди десет години беше починала от рак на белия дроб. Оттогава Илай Уикнър живееше съвсем сам.