Майрън отби по частния път. Гумите му заскърцаха по чакъла. Лампите светнаха, вероятно задействани от детектор за движение. Майрън паркира колата и излезе в меката нощ. Хижата на Уикнър се намираше точно до водата. На дока се различаваха закотвени лодки. Майрън се вслуша, за да чуе плясъка на вода, но нямаше такъв. Езерото беше абсолютно тихо, сякаш някой му бе сложил стъклен похлупак, за да го пази през нощта. По неподвижната повърхност проблясваха светлинки. Луната висеше отгоре като хлабава обица. Върху клона на едно от дърветата стояха прилепи, които приличаха на миниатюрни кралски часовои.
Майрън забърза към предната врата. Вътре светеше, но той не забеляза никакво движение. Почука на вратата. Никакъв отговор. Почука отново. После усети дулото на пистолет, притиснат в тила му.
— Не се обръщай — нареди му Уикнър.
Майрън го послуша.
— Въоръжен ли си?
— Да.
— Заеми позиция. И не ме карай да те застрелвам, Майрън. Винаги си бил добро дете.
— Няма нужда от оръжие, Илай.
Прозвуча тъпо, разбира се, но не го каза заради полицая. Уин слушаше разговора чрез свързаните мобифони. Майрън направи бърза сметка. Беше му отнело около час да стигне дотук. Уин щеше да успее и за половината време.
Трябваше да забави Илай.
Уикнър започна да го опипва за оръжие и Майрън усети миризмата на алкохол. Това не беше добър знак. Зачуди се дали да не предприеме някакво действие, но Илай беше опитно ченге, а и той бе в неудобна поза. Щеше да е доста трудно да направи каквото и да било.
Уикнър веднага намери пистолета на Майрън. Изсипа патроните на земята и прибра оръжието в джоба си.
— Отвори вратата — нареди Уикнър.
Майрън завъртя дръжката. Полицаят го побутна. Майрън влезе вътре. Сърцето му се сви. В гърлото му се надигна ужас, който затрудни дишането му. Стаята беше декорирана в стила, който човек очаква да види в рибарска хижа: препарирани риби по облицованите с дърво стени, барплот, уютни столове, висока купчина цепеници за камината, овехтял бежов килим. Това, което не се очакваше, разбира се, бяха тъмночервените отпечатъци от обувки по килима.
Кръв. Прясна кръв, която изпълваше стаята с миризма на влажна ръжда.
Майрън се обърна и погледна Илай Уикнър, който внимаваше да не се приближи прекалено много до него. Пистолетът беше насочен към гърдите му. Най-лесната мишена. Очите на Уикнър бяха отворени прекалено широко и още по-зачервени, отколкото когато се видяха на игрището. Кожата му приличаше на пергамент. Мрежа от сини вени покриваше дясната му буза. Сигурно ги имаше и на лявата, но не се виждаха заради петното кръв, което ги покриваше.
— Ти? — извика Майрън.
Уикнър не проговори.
— Какво става, Илай?
— Влез в задната стая — нареди Уикнър.
— Не искаш да направиш това.
— Знам, Майрън. А сега просто тръгни.
Майрън последва кървавите отпечатъци, които бяха оставени там сякаш нарочно. По стената бяха окачени снимки на отборите от детската лига, някои от тях още отпреди трийсет години. На всяка снимка Уикнър стоеше гордо сред хлапетата и се усмихваше под ясното слънце. На надписа, който държаха две деца на първия ред, пишеше: „Сенаторите на сладолед Френдли“ или „Тигрите на Бърел“, или „Индианците от ресторант Сеймур“. Вечните спонсори. Децата се мръщеха към слънцето и се усмихваха с беззъбите си усти. Но всички изглеждаха еднакви. През последните трийсет години децата се бяха променили учудващо малко. Но, разбира се, Илай беше остарял. Снимките по стените отразяваха живота му година след година. Ефектът беше доста зловещ.
Влязоха в задната стая. Някакъв вид кабинет. И тук по стените висяха снимки. Уикнър, който получаваше бейзболната награда на Ливингстън. Прерязването на лентата при откриването на паметника. Уикнър в полицейска униформа заедно с бившия губернатор Брендън Бърн. Уикнър с наградата за полицай на годината. Виждаха се и голям брой трофеи и купи. По стената бяха окачени и бейзболни бухалки. Също и рамкиран документ, подарен от някой от отборите, на който пишеше: „Какво означава за мен треньорът ми“. И още кръв.
Леден страх обгърна Майрън и го стисна здраво.