В ъгъла, проснат по гръб, с разперени ръце, сякаш приготвен за разпъване на кръст, лежеше шефът на детективите Рой Померанц. Ризата му изглеждаше като че ли някой бе излял кофа със сироп върху нея. Мъртвите му очи бяха широко отворени.
— Убил си собствения си партньор — каза Майрън.
Отново заради Уин. В случай че той пристигнеше прекалено късно. Или пък за идващите поколения. Или някаква подобна дивотия.
— Преди не повече от десет минути — каза Уикнър.
— Защо?
— Седни, Майрън. Ето там, ако нямаш нищо против.
Майрън се настани на голям дървен стол. Уикнър отиде от другата страна на бюрото. Отвори едно чекмедже, хвърли пистолета на Майрън вътре, после му метна чифт белезници.
— Закопчей се за страничната облегалка — нареди той. — Не искам да се концентрирам върху теб.
Майрън се огледа наоколо. Сега или никога. След като сложеше белезниците нямаше да има друга възможност. Той обмисли начина. Нямаше такъв. Уикнър беше прекалено далеч, а ги делеше и бюрото. Майрън забеляза нож за писма на бюрото. Да бе, сякаш можеше да се протегне да го грабне и после да го хвърли като звезда от каратистките филми, улучвайки врага си право в сърцето. Брус Лий щеше да се гордее с него.
Сякаш прочел мислите му, Уикнър леко повдигна оръжието си.
— Сложи ги, Майрън.
Никакъв шанс. Можеше само да отлага неизбежното. И да се надява, че Уин ще пристигне навреме. Майрън закопча едната халка на белезниците на лявата си китка. После затвори другата около облегалката на тежкия стол.
Раменете на Уикнър се отпуснаха с известно облекчение.
— Трябваше да се досетя, че подслушват телефона — каза той.
— Кой?
Уикнър изглежда не го чу.
— Важното е, че никой не може да се доближи до къщата, без да го усетя — продължи той. — Забрави за чакъла. Навсякъде има детектори за движение. Къщата се осветява като коледна елха, откъдето и да се приближиш. Използвам това, за да плаша животните, защото иначе се ровят из боклука и го разпиляват. Но те са знаели за капаните ми. Затова изпратиха човек, на когото имам доверие. Старият ми партньор.
Майрън се опитваше усърдно да следи мисълта му.
— Да не искаш да кажеш, че Померанц е дошъл тук, за да те убие? — попита той.
— Няма време за въпросите ти, Майрън. Искаше да знаеш какво е станало. И ще го узнаеш. А после…
Ченгето отмести поглед от него и изречението му остана недовършено.
— За първи път видях Анита Слотър на автобусната спирка на авеню „Нортфийлд“, там, където навремето беше училището „Рузвелт“.
Гласът на Уикнър прозвуча безразлично и монотонно, сякаш четеше полицейски доклад.
— Бяхме получили анонимно обаждане от някой, който бе използвал телефонната кабина на отсрещната страна на улицата. Съобщиха ни, че една жена била прободена лошо и кървяла. Обърни внимание на това. Казаха, че кървяла някаква чернокожа жена. Единственото място, където можеше да видиш чернокожа жена в Ливингстън, бе автобусната спирка. Те идваха в града, за да почистят нечия къща, или въобще не идваха. Беше съвсем просто. В онези дни, ако те се появяваха тук по някаква друга причина, любезно им посочвахме грешката и ги придружавахме обратно до автобуса. Както и да е… бях в патрулната кола и се заех със случая. Тя наистина кървеше доста сериозно. Някой я беше пребил от бой. Но ще ти кажа какво ми направи най-голямо впечатление. Жената беше прекрасна. Тъмна като въглища и покрита с белези, но въпреки това беше зашеметяваща. Попитах я какво се е случило, но тя не ми отговори. Реших, че става дума за семейна разправия. Скандал със съпруга. Това не ми хареса, но в онези дни човек не можеше да направи нищо по въпроса. По дяволите, дори днес не е много по-различно. Все пак настоях да я заведа до „Сейнт Барнабас“. Там я позакърпиха. Жената беше доста разстроена, но като цяло се чувстваше добре. Драскотините й бяха доста дълбоки, сякаш бе нападната от котка. Но аз си свърших работата и забравих за това, докато три седмици по-късно не ми се обадиха за Елизабет Брадфорд.
Някъде в къщата заби часовник. Илай отпусна пистолета и погледна настрани. Майрън провери закопчаната си китка. Беше в безопасност. Столът бе наистина тежък. Нямаше шанс.
— Смъртта й не е била инцидент, нали, Илай? — попита Майрън.
— Не — отговори Уикнър. — Елизабет Брадфорд се самоуби.
Детективът се протегна към бюрото и взе стара бейзболна топка. Вторачи се в нея като врачка, която се опитва да разгадае бъдещето. Топка от детската лига с разкривения подпис на дванайсетгодишно хлапе отгоре.