— Хиляда деветстотин седемдесет и трета — каза старият треньор с тъжна усмивка. — Годината, в която спечелихме щатската купа. Страхотен отбор.
Той остави топката и заговори отново.
— Обичам Ливингстън. Посветих живота си на този град. Но във всяко добро място има и по едно семейство Брадфорд. Сигурно, за да разнообрази живота с малко изкушение. Като змията в райската градина. Започва се на дребно. Забравяш за някоя глоба за паркиране. После виждаш някой от тях да кара с превишена скорост и се обръщаш настрани. Както ти казах — започва се на дребно. Не те подкупват открито, но си имат начини да се грижат за хората. Започват от върха. Заключваш един Брадфорд за шофиране в нетрезво състояние и някой от високо място го освобождава, а теб неофициално те наказват. А и другите ченгета ти се ядосват, защото семейство Брадфорд подарява на целия участък билети за мачовете на „Джайънтс“. Или пък плащат за пътуванията през уикендите. И други подобни. Всъщност всички знаем, че това е нередно. Оправдаваме се по някакъв начин, но истината е, че съгрешихме. И аз съгреших — каза той и посочи към купчината плът на земята. — И Рой съгреши — добави той. — Винаги съм знаел, че един ден това ще се обърне срещу нас. Просто не знаех кога точно ще стане. А после ти ме потупа по рамото на игрището и разбрах.
Уикнър замълча и се усмихна.
— Малко се отклоних от темата, нали? — каза той.
Майрън сви рамене.
— Не бързам за никъде — отвърна той.
— За съжаление аз бързам — каза ченгето и се ухили с усмивка, от която сърцето на Майрън се сви. — Разказвах ти за втория път, когато видях Анита Слотър. Както вече казах, беше в деня, когато Елизабет Брадфорд се самоуби. В шест часа сутринта в участъка се обади една жена и се представи за камериерка. Чак когато стигнах там, осъзнах, че това е Анита Слотър. Ние с Рой тъкмо бяхме започнали огледа, когато старецът ни покани в лъскавата си библиотека. Виждал ли си я някога? Библиотеката в силоза?
Майрън кимна.
— И тримата бяха там — старецът, Артър и Чанс. Все още в копринените си пижами и халати, за бога. Старецът ни помоли за дребна услуга. Така я нарече. Дребна услуга. Сякаш ни молеше да му помогнем да премести пианото. Искаше да докладваме смъртния случай като инцидент. Заради репутацията на семейството. Дъртият Брадфорд не беше толкова тъп, че да спомене сумата, която ще плати за това, но намекна, че ще ни компенсира повече от достатъчно. Ние с Рой решихме, че няма проблем. Инцидент или самоубийство, в крайна сметка на кого му пука? Подобни неща се случват често. Не е кой знае какво, нали?
— Значи сте му повярвали? — запита Майрън.
Въпросът изкара Уикнър от замаяното му състояние.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
— Че е било самоубийство. Повярвахте ли на думите им?
— Беше самоубийство, Майрън. Твоята Анита Слотър го потвърди.
— Как?
— Видяла как става.
— Имаш предвид, че тя е намерила трупа.
— Не, имам предвид, че е видяла Елизабет Брадфорд да скача.
Това изненада Майрън.
— Според думите на самата Анита тя пристигнала на работа, тръгнала по пътеката и забелязала Елизабет Брадфорд, която стояла сама на парапета. После видяла как жената скача надолу с главата.
— Може да са накарали Анита да каже това — предположи Майрън.
Уикнър поклати глава.
— Не — отвърна той.
— Откъде си толкова сигурен?
— Защото Анита Слотър ни разказа това, преди семейство Брадфорд да се захванат с нея — и по телефона, и когато пристигнахме там. По дяволите, семейство Брадфорд още не се бяха надигнали от леглата. А когато се захванаха с нея, Анита промени историята си. Тогава измисли онази дивотия, че открила трупа, когато пристигнала на работа.
Майрън се намръщи.
— Не схващам — каза той. — Защо времето на падането е променено? Какво значение има?
— Предполагам, че са искали да поддържат версията, че е станало през нощта, за да прилича повече на инцидент. По-лесно е да повярваш, че една жена се е подхлъзнала по мокрия балкон през нощта, отколкото в шест часа сутринта.
Майрън се замисли. Това не му харесваше.
— Липсваха всякакви следи от борба — продължи Уикнър. — Дори имаше бележка.
— И какво пишеше в нея?
— Най-вече дивотии. Не помня точно. Семейство Брадфорд я запазиха. Твърдяха, че била лична. Успяхме да потвърдим, че е нейният почерк. Това беше всичко, което ме интересуваше.