— В полицейския доклад си споменал, че по Анита все още личали белези от предишното нападение върху нея.
Уикнър кимна.
— Значи сигурно си имал подозрения.
— Подозрения за какво? Чудех се, разбира се. Но не видях никаква връзка. Някаква слугиня бива пребита три седмици преди самоубийството на господарката си. Какво общо има едното с другото?
Майрън кимна бавно. Стори му се, че вижда някаква логика. Той погледна часовника зад главата на Уикнър. Прецени, че остават още петнайсет минути. После Уин предпазливо щеше да се приближи насам. Щеше да му е нужно доста време, за да успее да се справи с детекторите за движение. Майрън си пое дъх дълбоко. Уин щеше да се справи. Винаги успяваше.
— Има и още нещо — каза Уикнър.
Майрън погледна към него и зачака.
— Видях Анита Слотър още един път — продължи Уикнър. — Девет месеца по-късно. В „Холидей Ин“.
Майрън осъзна, че бе затаил дъх. Уикнър остави оръжието си на бюрото, достатъчно далеч от Майрън, и грабна бутилка уиски. Отпи щедра глътка и отново взе пистолета. Насочи го към Майрън.
— Чудиш се защо ти разказвам всичко това — каза Уикнър завалено.
Дулото все още беше насочено към Майрън. Стори му се, че то става все по-голямо, гневна, мрачна паст, опитваща се да го погълне целия.
— Да, тази мисъл ми мина през ума — призна Майрън.
Уикнър се усмихна. После въздъхна тежко, наклони пистолета надолу и отново се вторачи в него.
— Онази нощ не бях дежурен. Нито пък Рой. Той ми се обади у дома и каза, че семейство Брадфорд се нуждаели от услуга. Отговорих му, че семейството може да върви по дяволите, тъй като не съм служител от личната им охрана. Но това си беше само празно перчене от моя страна. Както и да е… Рой ми каза да си облека униформата и да го чакам пред „Холидей Ин“. Отидох, разбира се. Срещнахме се на паркинга. Попитах Рой какво става. Той ми съобщи, че едно от хлапетата на Брадфорд отново се е забъркало в неприятности. Попитах какви неприятности, но той ми каза, че не знаел подробностите. Ставало дума за проблеми с някакво момиче. Бил се отнесъл грубо с нея или прекалили с дрогата. Нещо такова. Разбери, че това беше преди двайсет години. Тогава не съществуваха термини като „почти доброволно изнасилване“. Влизаш в хотелска стая с мъж и просто получаваш онова, което може да се очаква. Не че защитавам това. Просто така стояха нещата тогава. Затова запитах Рой какво очакват от нас. Той ми отговори, че просто трябвало да забраним достъпа до етажа. В хотела се провеждаше някаква конференция. Имаше и голяма сватба. Мястото беше претъпкано, а стаята се намираше твърде близо до залите. Ние трябваше да задържим посетителите далеч оттам, докато хората на Брадфорд разчистят бъркотията. Ние с Рой застанахме в двата края на коридора. Работата не ми харесваше, но нямах избор. Какво можех да сторя? Да съобщя за случая? Семейство Брадфорд вече здраво ме бе впримчило. Щеше да се разбере, че са ми платили, за да покрия самоубийството. А и всичко останало щеше да излезе наяве. И не само за мен, но и за приятелите ми ченгета. А ченгетата реагират странно, когато усетят заплаха — каза Уикнър и посочи към пода. — Виж какво беше готов да стори на стария си партньор Рой.
Майрън кимна.
— Затова опразнихме етажа. После видях така наречения „експерт по сигурността“ на стария Брадфорд. Зловещ дребен тип. Плашеше ме страхотно. Сам някой си.
— Сам Ричардс — добави Майрън.
— Точно така. Ричардс. Точно той. Той надрънка същите дивотии, които вече бях чул. Неприятности с някакво момиче. Нищо тревожно. Той щял да разчисти. Момичето било разстроено, но щели да я оправят и да й платят да си трае. Всичко щяло да се размине. Така става с богатите. Парите оправят всичко. Първото нещо, което онзи тип Сам направи, бе да изнесе момичето. Не очакваха, че ще я видя. Аз трябваше да стоя в другия край на коридора. Но аз погледнах. Сам я беше опаковал в чаршаф и я носеше през рамо като пожарникар. Но за секунда видях лицето й. И веднага я познах. Анита Слотър. Очите й бяха затворени. Висеше на рамото му като чувал с овес.
Уикнър извади карирана носна кърпа от джоба си. Бавно я разгъна и се изсекна. После я сгъна грижливо и я прибра обратно в джоба.
— Не ми хареса — продължи той. — Затова изтичах при Рой и му казах, че трябва да ги спрем. Рой попита как после ще обясним присъствието си тук. Какво можехме да кажем — че сме помагали на Брадфорд да прикрие едно малко престъпление? Той беше прав, разбира се. Нищо не можехме да направим. Затова се върнах в края на коридора. Сам вече се беше върнал в стаята. Чух го да бръмчи с прахосмукачката. Почисти цялата стая, без да бърза. Не спирах да си повтарям, че не се е случило кой знае какво. Ставаше дума просто за една негърка от Нюарк. По дяволите, те всичките взимаха наркотици, нали? А тя беше прекрасна. Вероятно се е веселила с някое от момчетата на Брадфорд и нещата са излезли извън контрол. Или пък е взела свръхдоза. Може би Сам щеше да я заведе някъде, където да й помогнат, и после да й даде малко пари. Точно както самият той каза. Затова се загледах в Сам. Той приключи с почистването и се качи в колата си. Видях как потегли напред заедно с Чанс Брадфорд.