Университетът „Рестън“ беше приятно място със зелена трева, огромни дъбове и тухлени сгради, фризбита и ленти на челата. Професорите все още ходеха с дълги коси, рошави бради и сака от туид. Тук се усещаше някакво позабравено чувство за невинност, вяра, младост и впечатляваща страст. Точно в това се криеше красотата на един подобен университет: студенти, обсъждащи темите за живота и смъртта в една среда, така изолирана като „Света на Дисни“. Действителността въобще нямаше място в уравнението. И това беше хубаво. Всъщност точно така би трябвало да бъде.
— Тя просто си тръгна — каза Бренда. — Бях на пет години, а тя просто ме остави сама с него.
Майрън я остави да говори спокойно.
— Помня всичко за нея. Как изглеждаше. Как ухаеше. Как се прибираше у дома след работа, толкова изморена, че едва успяваше да седне и да вдигне крака на табуретката. Струва ми се, че през последните двайсет години не съм говорила и пет минути за нея. Но мисля за нея всеки ден. Чудя се защо ме изостави. Чудя се и защо все още ми липсва.
Бренда подпря брадичката си с ръка и се извърна настрани. В колата настъпи мълчание.
— Добър ли си в това, Майрън? — запита тя. — В разследванията?
— Така мисля — отговори той.
Тя хвана дръжката и отвори вратата.
— Можеш ли да намериш майка ми?
Бренда не изчака отговора му. Изскочи от колата и се затича нагоре по стълбите. Майрън се загледа след нея. Секунда по-късно тя изчезна в колониалната тухлена сграда. Тогава той запали колата и се отправи към дома си.
Майрън намери място за паркиране на улица „Спринг“, точно пред блока на Джесика. Все още говореше за жилището си като за „дома на Джесика“, макар че сега и той живееше тук и плащаше половината наем.
Той бързо изкачи стълбите до третия етаж. Отвори вратата и веднага чу гласа на Джесика.
— Работя — извика тя.
Майрън не чу тракането на клавиатурата на компютъра, но това не означаваше нищо. Той влезе в спалнята, затвори вратата и провери телефонния секретар. Когато Джесика пишеше, тя никога не вдигаше телефона.
Майрън натисна копчето за прослушване.
— Здрасти, Майрън. Майка ти се обажда.
Сякаш той нямаше да познае гласа й.
— Господи, мразя тази машина — продължи майка му. — Защо тя не вдига телефона? Знам, че е там. Толкова ли е трудно за един човек да вдигне телефона и да каже „здрасти“, или да приеме някое съобщение? Когато съм в кабинета си и телефонът звънне, винаги го вдигам. Дори когато работя. Или поне карам секретарката ми да приеме съобщението. А не машина. Не обичам машините, Майрън. Знаеш го.
Майка му продължи в същия дух още известно време. Майрън се замечта за отминалите времена, когато имаше ограничение за дължината на записите по телефона. Прогресът невинаги бе нещо хубаво.
Най-после майка му се измори.
— Обаждам се просто за да ти кажа „здрасти“, сладурче. Ще поговорим по-късно.
През последните трийсет и няколко години от живота си Майрън бе живял с родителите си в Ливингстън — предградие на Ню Джърси. Беше започнал живота си като бебе в малката детска стая от лявата страна на втория етаж. От три до шестнайсет години живя в спалнята вдясно. А от шестнайсет години допреди няколко месеца — в мазето. Не през цялото време, разбира се. Четири години беше студент в „Дюк“ в Северна Каролина и прекарваше летните ваканции, работейки в баскетболните лагери, а от време на време отсядаше и при Джесика или Уин в Манхатън. Но истинският му дом винаги беше при мама и татко. Това бе неговият избор, макар и малко странен, но според някои хора една сериозна терапия би разкрила по-дълбоки мотиви.
Всичко това се промени преди няколко месеца, когато Джесика му предложи да се премести при нея. Инициативата от страна на Джесика беше нещо твърде рядко в техните отношения и Майрън бе едновременно невероятно щастлив и уплашен. Колебанието му нямаше нищо общо със страха от обвързването — тази мания тормозеше Джесика, а не него, но в миналото бяха имали сериозни проблеми и той не искаше отново да бъде наранен по същия начин.
Майрън все още се виждаше с родителите си поне веднъж седмично. Отиваше в къщата им на вечеря или те посещаваха Голямата ябълка. Освен това говореше по телефона с майка си или баща си всеки ден. Макар понякога родителите му да ставаха доста досадни, Майрън истински ги обичаше. Може и да звучеше налудничаво, но той с удоволствие прекарваше времето си с тях. Старомодно? Разбира се. Готино като полка на акордеон? Същото. Но това беше действителността.