Радиостанцията на Сам внезапно запращя. После през малкия микрофон се чу ясен глас.
— Не бих го направил на твое място.
Уин.
Сам се намръщи към радиостанцията. Завъртя някакво копче и промени честотата. Червените цифри на екрана се смениха. После Сам натисна копчето, за да го чуят неговите хора.
— Някой е пипнал Фостър — съобщи Сам. — Задвижете се и го очистете.
Отговорът беше най-успешната имитация на Скоти от „Стар Трек“.
— Не мога да се справя, капитане. Тя се разпада.
Сам запази спокойствие.
— Колко радиостанции събра, приятел? — запита той.
— Всичките четири. Сега са в специално маркирани пакети.
Сам подсвирна с възхищение.
— Чудесно — каза той. — Значи сме в задънена улица. Да обсъдим въпроса.
— Не.
Това не беше гласът на Уин. Беше на Артър Брадфорд.
— Не — повтори той и стреля два пъти.
И двата куршума улучиха Сам в гърдите. Той се просна на пода, потръпна и застина.
Артър погледна към Майрън.
— Намери дъщеря ми — каза той. — Моля те.
Глава тридесет и пета
Уин и Майрън се затичаха към ягуара. Уин подкара колата. Майрън не го попита за съдбата на мъжете, които преди бяха собствениците на четирите радиостанции. Въобще не му пукаше за тях.
— Претърсих цялото имение — каза Уин. — Няма я.
Майрън седеше и мислеше. Спомни си как бе заявил на детектив Уикнър, когато стояха на игрището, че няма да спре да се рови в тази история. Спомни си и отговора на Уикнър: „Тогава още хора ще умрат“.
— Прав беше — каза Майрън.
Уин продължи да шофира.
— Не осмислих добре цената. Прекалих с настоятелността си.
Уин отново не проговори.
Когато чу първото звънене, Майрън протегна ръка към мобифона си. После си спомни, че Сам му го беше взел в къщата. Звъненето идваше от телефона на Уин. И той отговори.
— Ало — каза той.
После се вслуша за около минута, без да кима, говори или въобще да издаде някакъв звук. Накрая каза:
— Благодаря.
След това затвори. Намали и отби на банкета. Колата бавно спря. Уин изключи двигателя.
Обърна се към Майрън с мрачен поглед.
За секунда Майрън се обърка. Но само за секунда. После главата му се отпусна настрани и той изстена. Уин кимна. Нещо в сърцето на Майрън се пречупи и отлетя.
Глава тридесет и шеста
Питър Франкъл, шестгодишно хлапе от Седар Гроув, Ню Джърси, беше изчезнало преди осем часа. Обезумели, Пол и Миси Франкъл, родителите на хлапето, се обадиха в полицията. Дворът на семейство Франкъл граничеше с горист район. Ченгетата и съседите сформираха дружинки за издирване. Доведоха и полицейски кучета. Някои от съседите също доведоха кучетата си. Всички искаха да помогнат.
Не им отне много време да намерят Питър. Очевидно момченцето се беше напъхало в бараката на съседите и бе заспало там. Когато се събудило, натиснало вратата, но тя се заклещила и не успяло да излезе. Питър, разбира се, се уплашил, но иначе му нямало нищо. Всички се успокоиха. Пожарникарите надуха сирената си, за да известят на издирващите, че вече могат да се приберат.
Едно от кучетата обаче не чу свирката. Немската овчарка на име Уоли навлезе в гората и залая упорито, докато полицай Крейг Рийд не дойде да види какво толкова бе разтревожило животното.
Когато Рийд стигна до мястото, намери Уоли, лаеща над някакъв труп. Веднага повикаха съдебния лекар. Заключението му беше, че жертвата, двайсетинагодишна жена, бе умряла преди по-малко от двайсет и четири часа. Причина за смъртта бяха двете огнестрелни рани от упор в тила.
Час по-късно Шерил Сътън, вторият капитан на „Делфините“, идентифицира трупа на приятелката и съотборничката си Бренда Слотър.
Колата все още беше паркирана на същото място.
— Искам да покарам малко — каза Майрън. — Сам.
Уин избърса очите на приятеля си, после излезе от колата, без да каже и дума. Майрън се настани на шофьорското място. Кракът му натисна педала за газта. Той профуча покрай дървета и коли, покрай знаци и магазини и дори хора, които се разхождаха късно през нощта. От тонколоните на колата гърмеше музика. Майрън не си направи труда да я спре. Продължи напред. Образът на Бренда упорито се опитваше да се появи пред очите му, но той се съпротивляваше.