Майрън й махна колебливо.
— Здрасти, Синди.
— Здравейте, господин Болитар.
Голямата Синди беше над метър и деветдесет, около сто и трийсет килограма. Навремето беше партньорка на Есперанца в борбата, позната под псевдонима Голямата мама. В продължение на години Майрън я беше чувал само да ръмжи, но не и да говори. Гласът й можеше да стане такъв, какъвто тя поиска. Когато работеше като бияч в бара на Десета улица, Синди говореше с акцент, който би накарал Арнолд Шварценегер да звучи както сестрите Габор. В момента използваше игривия си тон.
— Тук ли е Есперанца? — попита Майрън.
— Госпожица Диас е в кабинета на господин Болитар — каза Синди и му се усмихна.
Майрън се опита да сдържи гримасата си. От зловещата усмивка на Синди вътрешностите му се свиха.
Той се извини и влезе в кабинета си. Есперанца седеше зад бюрото му и говореше по телефона. Носеше яркожълта блуза, открояваща се на фона на маслинената й кожа, и тя го накара да си помисли за звезди, проблясващи върху водата на залива Амалфи. Тя го погледна, посочи му с пръст да й остави още една минута и продължи да говори. Майрън седна срещу нея. Любопитно му беше да види срещу какво заставаха неговите клиенти, когато идваха в кабинета му. Плакатите от бродуейски мюзикли бяха излишни. Някой можеше да реши, че Майрън се опитва да се прави на интересен.
Когато приключи разговора по телефона, Есперанца каза:
— Закъсняваш.
— Франк Ейк искаше да ме види — отвърна Майрън.
Тя кръстоса ръце.
— Сигурно е имал нужда от четвърти за карето — предположи тя.
— Искаше да знае за Бренда Слотър.
Есперанца кимна.
— Значи имаме проблем.
— Може би.
— Остави я.
— Не.
Тя го погледна многозначително.
— Изненадай ме.
— Научи ли нещо за Хорас Слотър? — попита Майрън.
Тя взе лист хартия.
— Хорас Слотър. Никоя от кредитните му карти не е била използвана през последната седмица. Има банкова сметка в банката в Нюарк. В нея няма абсолютно нищо.
— Нула?
— Изчистил я е.
— Колко е изтеглил?
— Единайсет хиляди. В брой.
Майрън подсвирна и се облегна назад.
— Значи е планирал да изчезне. Съвпада с онова, което видяхме в апартамента му.
— Аха.
— Имам нещо още по-трудно за теб — каза Майрън. — Жена му — Анита Слотър.
— Все още ли са женени?
— Не знам. Може би по закон. Тя избягала преди двайсет години. Не мисля, че някой от двамата си е правил труда да се развежда.
Есперанца се намръщи.
— Преди двайсет години ли каза?
— Да. Очевидно никой не я е виждал оттогава.
— И какво точно се опитваме да открием?
— С една дума — нея.
— Не знаеш ли къде е?
— Нямам представа. Както ти казах — изчезнала е преди двайсет години.
Есперанца изчака секунда.
— Може да е мъртва — предположи тя.
— Знам.
— Ако е успяла да се крие толкова дълго време, може да е променила името си. Или да е напуснала страната.
— Така е.
— А отпреди двайсет години надали ще са останали някакви документи. Определено не и в компютрите.
Майрън се усмихна.
— Не ти ли е неприятно, когато ти възлагам прекалено лесни задачи? — попита той.
— Осъзнавам, че съм само нисшата ти помощничка…
— Не си нисшата ми помощничка — прекъсна я той.
Тя го изгледа.
— Но не съм ти и партньорка.
Това го накара да замълчи.
— Осъзнавам, че съм само нисшата ти помощничка — повтори тя, — но смяташ ли, че наистина имаме време за тези дивотии?
— Просто направи една стандартна проверка. Виж дали няма да извадим късмет.
— Добре — отвърна тя с глас, който напомняше за затръшване на врата. — Но се налага да обсъдим и някои други неща.
— Давай.
— Договорът на Милнър. Не искат да преговарят отново.
Разгледаха проблема на Милнър, помислиха малко върху него, разработиха стратегия за действие и после решиха, че стратегията им няма да свърши работа. Зад тях се чуваха звуци от усилена работа. Строителите намаляваха чакалнята и стаята за съвещания, за да направят личен кабинет за Есперанца.
След няколко минути Есперанца спря и се вторачи в него.
— Какво?
— Ти наистина ще се заемеш с това — удиви се тя. — Ще започнеш да търсиш родителите й.