Тя погледна към него и се усмихна. Несигурна усмивка като на влюбена жена на първата сутрин. Тя затупка топката към него и му я подаде. Майрън я хвана автоматично.
— Трябва да поговорим — каза той.
Бренда кимна и седна до него на пейката. Лицето й беше открито, потно и истинско.
— Баща ти е изчистил банковата си сметка, преди да изчезне — съобщи Майрън.
Лицето й се помрачи. Очите й се отместиха настрани и тя поклати глава.
— Странна работа — каза Бренда.
— Защо? — попита Майрън.
Бренда се протегна към него и взе топката от ръката му. Задържа я здраво, сякаш се страхуваше да не й пораснат крила и да отлети.
— Също като майка ми — каза тя. — Първо изчезнаха дрехите. Сега парите.
— И майка ти ли взе парите? — попита Майрън.
— До последния цент.
Майрън я погледна внимателно. Бренда гледаше топката. Внезапно лицето й му се стори толкова тъжно и уязвимо, че той почувства как нещо в него потреперва. Майрън изчака малко, преди да смени темата.
— Хорас работеше ли, преди да изчезне? — попита той.
Една от съотборничките на Бренда, бяла жена с конска опашка и лунички, я извика и плесна с ръце. Бренда се усмихна и й хвърли топката с елегантно движение. Конската опашка заподскача нагоре-надолу, докато жената дриблираше към коша.
— Работеше като охрана в болницата „Сейнт Барнабас“ — отговори Бренда. — Знаеш ли я?
Майрън кимна. „Сейнт Барнабас“ се намираше в Ливингстън — родния му град.
— Аз също работя там — допълни Бренда. — В клиниката по педиатрия. Нещо като стаж. Помогнах му да започне работа там. Така и разбрах, че е изчезнал. Шефът му ми се обади да ме пита къде е.
— Откога работи Хорас там?
— Не съм сигурна. Четири-пет месеца.
— Как се казва шефът му?
— Калвин Кембъл.
Майрън извади бележника си и записа името.
— Къде ходеше Хорас? — попита той.
— На същите места — отговори Бренда.
— Игрищата?
Тя кимна.
— Да. А и все още съдийстваше на училищните мачове два пъти седмично.
— Някакви близки приятели, които може да са му помогнали?
Бренда поклати глава.
— А роднини?
— Леля ми Мейбъл. Ако въобще съществува човек, на когото той се доверява, това е сестра му Мейбъл.
— Тя наблизо ли живее?
— Да. В Уест Ориндж.
— Може ли да й се обадиш и да й кажеш, че ще се отбия да поговоря с нея?
— Кога?
— Сега — отговори Майрън и погледна часовника си. — Ако побързам, мога да се върна, преди тренировката ти да свърши.
Бренда се изправи.
— В коридора има телефон. Ще й звънна.
Глава седма
Мобилният телефон на Майрън звънна, докато той пътуваше към дома на Мейбъл Едуардс. Обаждаше се Есперанца.
— Търси те Норм Зукерман — съобщи тя.
— Свържи ме.
Чу се припукване.
— Норм? — запита Майрън.
— Майрън, скъпи, как си?
— Чудесно.
— Добре. Научи ли вече нещо?
— Не.
— Добре, добре, чудесно.
Норм се поколеба. Жизнерадостният му тон беше малко пресилен.
— Къде си? — попита той.
— В колата ми.
— Разбирам. Ясно. Добре. Слушай, Майрън, към Бренда ли отиваш?
— Тъкмо си тръгнах от нея.
— И я остави сама?
— Тя е на тренировка. С нея има около двайсетина човека. Нищо няма да й се случи.
— Да, предполагам, че си прав — съгласи се Норм, макар да не звучеше много убедено. — Слушай, Майрън, трябва да поговорим. Кога ще се върнеш в салона?
— Вероятно след около час. За какво става дума, Норм?
— След един час. Тогава ще говорим.
Леля Мейбъл живееше в Уест Ориндж, предградие на Нюарк. Уест Ориндж беше един от онези вечно променящи се квартали, в които процентът на белите семейства непрестанно спадаше. Малцинствата напускаха града и се заселваха в най-близките предградия. Белите пък на свой ред се изнасяха от същите тези предградия и се преместваха още по-далеч от града. Според агентите за недвижими имоти това беше прогрес.
Все пак оградената с дървета улица на леля Мейбъл изглеждаше на милиард светлинни години разстояние от градската дупка, която Хорас считаше за свой дом. Майрън познаваше добре Уест Ориндж. Неговият собствен роден град — Ливингстън — граничеше с него. Но Ливингстън също бе започнал да се променя. Когато Майрън беше още в гимназията, градът беше бял. Изцяло бял. Снежнобял. Толкова бял, че от шестстотинте хлапета от випуска на Майрън само едно беше черно. Не можеше и да се говори за по-бяло от това.