— Защо не го направи?
Мейбъл Едуардс му се усмихна меко.
— Кога за последен път си говорил с Хорас?
— Онова обаждане. Веднага след като ме приеха в НБА.
Тя кимна, сякаш това обясняваше всичко.
— Според мен Хорас знаеше, че си наранен — каза тя. — Вероятно е решил, че ти ще му се обадиш, когато си готов за това.
Майрън усети как в очите му напират сълзи. Спомените и съжаленията се опитаха да го завладеят, но той не им позволи. Нямаше време за тях сега. Примигна няколко пъти и поднесе чашата кафе към устните си. След като отпи, попита:
— Виждала ли си Хорас напоследък?
Мейбъл бавно остави чашата си и се вгледа в лицето му.
— Защо се интересуваш? — попита тя.
— Не е ходил на работа. Бренда не го е виждала.
— Разбирам — продължи Мейбъл, малко по-предпазливо сега, — но теб какво те засяга това?
— Искам да помогна.
— В какво да помогнеш?
— Да го намерим.
Мейбъл Едуардс зачака.
— Не ме разбирай погрешно, Майрън — най-после каза тя, — но какво общо има това с теб?
— Опитвам се да помогна на Бренда.
Тя се скова леко.
— На Бренда?
— Да, госпожо.
— Знаеш ли, че тя изиска съдебна заповед, която да държи баща й по-надалеч от нея?
— Да.
Мейбъл Едуардс нагласи очилата си и вдигна плетката. Куките затанцуваха в ръцете й.
— Мисля, че не би трябвало да се месиш в това, Майрън — каза тя.
— Значи знаеш къде е?
Тя поклати глава.
— Не съм казвала подобно нещо.
— Бренда е в опасност, госпожо Едуардс. Хорас може да е свързан с това.
Куките застинаха.
— Мислиш, че Хорас би наранил собствената си дъщеря? — остро попита тя.
— Не, но може да има връзка. Някой е влязъл с взлом в апартамента на Хорас. Той е събрал нещата си, опразнил е банковата си сметка и е изчезнал. Мисля, че сигурно има сериозен проблем.
Куките затанцуваха отново.
— Ако има проблем — отвърна тя, — вероятно е най-добре да се покрие някъде.
— Кажете ми къде е, госпожо Едуардс. Наистина желая да помогна.
Мейбъл замълча за известно време. Придърпа кълбото и продължи да плете. Майрън се огледа из стаята. Очите му отново се спряха на снимките. Той се надигна, приближи се до камината и се загледа в тях.
— Това вашият син ли е? — попита той.
Мейбъл вдигна поглед над очилата си.
— Това е Терънс. Омъжих се, когато бях на седемнайсет. Ние с Роланд бяхме благословени от Господ с Терънс година по-късно.
Жената започна да плете по-бързо.
— Роланд умря, когато Терънс беше още бебе. Застреляха го на стъпалата пред дома ни.
— Съжалявам — каза Майрън.
Тя сви рамене и успя да се усмихне тъжно.
— Терънс е първият, който завърши колеж в нашето семейство. Това вдясно е жена му. И двамата ми внуци.
Майрън вдигна снимката.
— Великолепно семейство — прецени той.
— Терънс работи упорито и завърши право в Йейл — продължи Мейбъл. — Стана градски съветник, когато бе едва двайсет и пет годишен.
Вероятно заради това му изглеждаше познат, помисли си Майрън. Местната телевизия и вестници.
— Ако спечели през ноември, ще влезе в щатската управа, преди да е навършил трийсет — завърши тя.
— Сигурно много се гордеете с него — отбеляза Майрън.
— Така е.
Майрън се обърна и я погледна. Тя твърдо отвърна на погледа му.
— Мина много време, Майрън — каза тя. — Хорас винаги ти се е доверявал, но сега е различно. Ние вече не те познаваме. Онези хора, които търсят Хорас… — Тя замълча за миг и посочи подутото си око. — Виждаш ли това? — попита Мейбъл.
Майрън кимна.
— Миналата седмица тук дойдоха двама мъже. Искаха да знаят къде е Хорас. Казах им, че не знам.
Майрън усети как по лицето му се разлива червенина.
— Те ли ви удариха? — попита той.
Мейбъл кимна, приковала очи в неговите.
— Как изглеждаха? — попита той.
— Бели. Единият беше доста едър.
— Колко едър?
— Може би с твоите размери.
Майрън беше метър и деветдесет и пет, деветдесет килограма.
— Ами другият? — попита той.
— Кльощав. Доста по-възрастен. На ръката му имаше татуирана змия — отговори Мейбъл, като посочи към собствения си огромен бицепс.
— Моля ви, разкажете ми какво се случи, госпожо Едуардс.