— Вече ти казах. Дойдоха в дома ми и поискаха да разберат къде е Хорас. Когато им отговорих, че не знам, едрият ме удари в окото. После дребният го отдръпна от мен.
— Обадихте ли се в полицията?
— Не. Но не защото бях уплашена. Страхливци като онзи тип не ме плашат. Но Хорас ме помоли да не го правя.
— Госпожо Едуардс — каза Майрън. — Къде е Хорас?
— Вече ти казах прекалено много, Майрън. Просто искам да разбереш. Тези хора са опасни. А доколкото аз знам, ти също може би работиш за тях. Възможно е идването ти тук да е номер, с който целят да открият Хорас.
Майрън не знаеше как да отговори. Ако започнеше да я убеждава в невинността си, надали щеше да намали тревогите й. Реши да промени тактиката и да действа в съвсем различна посока.
— Какво можете да ми разкажете за майката на Бренда? — попита той.
Мейбъл Едуардс се скова. Отпусна плетката в скута си, очилата паднаха на гърдите й.
— Защо, за бога, питаш за това?
— Преди няколко минути ви казах, че някой е проникнал с взлом в апартамента на брат ви.
— Спомням си.
— Писмата на Бренда от майка й липсват. Самата Бренда пък получава заплашителни телефонни обаждания. В едно от тях й наредили да се обади на майка си.
Лицето на Мейбъл Едуардс се отпусна. Очите й се навлажниха.
Мина известно време и Майрън опита отново.
— Спомняте ли си кога избяга тя?
Очите на Мейбъл се фокусираха.
— Човек не може да забрави деня, в който умира брат му — отвърна тя.
Гласът й едва се чуваше. Мейбъл поклати глава.
— Но не виждам какво значение има всичко това. Анита изчезна преди двайсет години.
— Моля ви, госпожо Едуардс, разкажете ми онова, което помните.
— Няма много за разказване — отговори Мейбъл. — Тя остави една бележка за брат ми и избяга.
— Спомняте ли си какво пишеше в нея? — попита Майрън.
— Нещо за това как вече не го обичала и искала нов живот.
Мейбъл Едуардс замълча и махна с ръка, сякаш се нуждаеше от повече въздух. Извади носна кърпичка от чантата си и я смачка на малка топчица.
— Разкажете ми каква беше тя — помоли Майрън.
— Анита?
Мейбъл се усмихна, но носната кърпичка остана в ръката й.
— Знаеш ли, аз ги запознах. Ние с Анита работехме заедно.
— Къде?
— В имението на Брадфорд. Бяхме прислужници. Млади момичета. Едва бяхме навършили двайсет години. Работих там само шест месеца. Но Анита остана да робува на онези хора още около шест години.
— Когато казвате имението на Брадфорд…
— Имам предвид семейство Брадфорд. Анита беше камериерка. Най-вече на старата госпожа. Онази жена трябва да е поне на осемдесет вече. Но всички те живееха там. Деца, внуци, братя, сестри. Също като в „Далас“. Не мисля, че това е здравословно, нали?
Майрън реши, че не може да направи коментар по въпроса.
— Както и да е, когато се запознах с Анита, мислех, че тя е чудесна млада жена, само дето… — Мейбъл замълча и се огледа наоколо, сякаш търсеше подходящите думи, а после поклати глава, като че ли те не бяха там, — ами… просто беше прекалено красива. Не знам по какъв друг начин да го кажа. Красота като тази съсипва мъжете, Майрън. Ето например Бренда. Тя е привлекателна жена, предполагам. Екзотична както казват. Но Анита… Почакай. Ще ти покажа снимка.
Мейбъл се надигна и излезе от стаята. Въпреки размерите си тя се движеше с лекотата и грацията на спортист. Хорас също се движеше така, сливайки масата с деликатността по почти поетичен начин. Мейбъл изчезна за около минута, а когато се върна, му подаде снимката. Майрън се вгледа в нея.
Нокаут. Чист, подкосяващ, отнемащ дъха нокаут. Майрън веднага осъзна властта, която жена като тази можеше да има над един мъж. Джесика притежаваше същия тип красота. Омагьосваща и доста плашеща.
Той внимателно разучи снимката. Малката Бренда — не повече от четири или петгодишна — държеше ръката на майка си и се усмихваше весело. Майрън се опита да си представи сегашната Бренда усмихната по същия начин, но не успя. Съществуваше известна прилика между майка и дъщеря, но както Мейбъл посочи, Анита Слотър със сигурност бе по-красива. Поне в общоприетия смисъл — чертите й бяха по-остри и изразени, докато тези на Бренда изглеждаха прекалено едри и едва ли не несъразмерни.
— Анита прободе Хорас право в сърцето, когато избяга — продължи Мейбъл Едуардс. — Той никога не успя да се възстанови. Нито пък Бренда. Тя беше малко момиченце, когато майка й я напусна. В продължение на три години плачеше всяка нощ. Дори когато беше вече в гимназията, Хорас ми каза, че плачела насън и викала майка си.