Майрън най-после отмести поглед от снимката.
— Може и да не е избягала — подхвърли.
Мейбъл присви очи.
— Какво имаш предвид? — попита тя.
— Може да й се е случило нещо. Нещо лошо.
Тъжна усмивка мина по лицето на Мейбъл.
— Разбирам — нежно каза тя. — Гледаш снимката и не можеш да го приемеш. Не можеш да повярваш, че една майка би изоставила това сладко хлапе. Знам. Трудно е. Но тя наистина го направи.
— Бележката може да е била подправена — отбеляза Майрън. — За да заблуди Хорас.
Мейбъл поклати глава.
— Не — възрази тя.
— Не можете да сте сигурна…
— Анита ми се обажда.
Майрън замръзна.
— Какво? — извика той.
— Не често. Веднъж на една-две години. Пита за Бренда. Аз я моля да се върне. И после тя затваря.
— Имате ли някаква представа откъде се обажда?
Мейбъл поклати глава.
— В началото звучеше като от доста далеч. Имаше пращене. Винаги съм смятала, че е отвъд океана.
— Кога ви се обади за последен път?
Мейбъл не се поколеба.
— Преди три години. Съобщих й, че са приели Бренда в медицинския факултет.
— И оттогава нищо?
— Нито дума.
— Сигурна ли сте, че е била Анита? — запита Майрън и в същия момент осъзна, че въпросът му беше абсолютно безсмислен.
— Да — отговори Мейбъл. — Анита беше.
— Хорас знаеше ли за обажданията?
— Отначало му разказвах. Но ми се стори, че човъркам рана, която бездруго не може да зарасне, затова спрях. Но смятам, че тя се обаждаше и на него.
— Какво ви кара да мислите така?
— Веднъж той ми спомена. Беше пийнал повечко. Когато по-късно го попитах, той отрече и аз не настоявах повече. Трябва да разбереш, Майрън. Ние никога не говорехме за Анита. Но тя винаги беше около нас. В стаята с нас. Разбираш ли какво имам предвид?
Спусна се тишина, която ги покри като буреносен облак. Майрън зачака облакът да се разсее, но той си висеше там, тежък и мрачен.
— Изморена съм, Майрън. Не може ли да поговорим за тези неща някой друг път?
— Разбира се — съгласи се той и се надигна. — Ако брат ви се обади отново…
— Няма да се обади. Смята, че подслушват телефона. Не съм го чувала почти от седмица.
— Знаете ли къде е той, госпожо Едуардс?
— Не. Хорас каза, че така ще е по-безопасно.
Майрън извади една от визитните си картички и химикалка. Написа номера на мобифона си.
— Можете да ме намерите на този номер двайсет и четири часа в денонощието — каза той.
Мейбъл кимна изтощено. После протегна уморена ръка към картичката.
Глава осма
— Не бях съвсем откровен с теб вчера.
Норм Зукерман и Майрън седяха сами на последния ред пейки. Под тях „Нюйоркските делфини“ тренираха упорито. Майрън се впечатли. Жените се движеха грациозно, но с увереност и сила. Вероятно наистина беше поне отчасти сексистът, за когото Бренда го смяташе, тъй като очакваше от тях да са по-сковани и неопитни.
— Искаш ли да чуеш нещо смешно? — попита Норм. — Мразя спорта. Аз, собственикът на „Зум“, кралят на спортните стоки, мразя всичко, свързано с топки, бухалки, кошове или други подобни. Знаеш ли защо?
Майрън поклати глава.
— Винаги съм бил схванат. Абсолютно дърво, както казват хлапетата. Големият ми брат — Хършъл — той беше спортист.
Норм отмести очи. Когато заговори отново, гласът му бе станал дрезгав.
— Толкова беше надарен, милия Хърши. Ти ми напомняш за него, Майрън. И не дрънкам просто така. Все още ми липсва. Умря на петнайсет години.
Майрън не попита как е починал братът на Норм. Знаеше, че цялото му семейство е било избито в Аушвиц. Всички влезли в концлагера, но само Норм излязъл от него. Днес беше топло и Норм носеше фланелка с къс ръкав. Майрън забеляза затворническата му татуировка. Независимо колко пъти бе виждал подобни, винаги нещо го стягаше за гърлото и той замлъкваше почтително.
— Тази лига — каза Норм и махна с ръка към игрището — е страхотна работа. Разбрах го от самото начало. Затова свързвам толкова много от промоцията на лигата с облеклото. Ако дамите от лигата се провалят, то поне спортните облекла на „Зум“ ще са получили страхотна реклама. Разбираш какво имам предвид, нали?