— Защо? — попита тя. — Защото съм едра ли?
— Защото не приличаш на безпризорно и гладно детенце — поправи я Майрън. — Истинска си. Спонсорите харесват истинското. Особено когато е в екзотична опаковка. Искат привлекателна, но и достъпна личност. Противоречиво е, но е така. А ти отговаряш точно на това изискване. Козметичните компании също ще пожелаят да се включат. Бихме могли да привлечем и някои местни фирми, но не препоръчвам това в началото. Ще се опитваме да се придържаме към националните пазари, където е възможно. Не си струва да се хвърляме след всяка стотинка. Но това си зависи от самата теб. Аз ще ти показвам всичко, а окончателното решение ще взимаш ти.
— Добре — каза Бренда. — Разкажи ми за второто предимство.
— То се състои в това какво ще правиш с парите си, след като ги спечелиш. Чувала ли си за „Лок-Хорн Секюрити“?
— Разбира се.
— Изисквам от всичките си клиенти да си направят дългосрочен финансов план при шефа на фирмата — Уиндзор Хорн Локууд Трети.
— Хубаво име.
— Почакай само да се запознаеш с него. Но можеш и да поразпиташ наоколо. Уин е считан за един от най-добрите финансови съветници в страната. Настоявам всеки от клиентите ми да се среща с него веднъж на три месеца. Не по телефона или чрез факс, а лично, и да преглежда документацията си. Прекалено много от спортистите биват лъгани от агентите си. Но при нас това е невъзможно да се случи. И то не защото аз или Уин надзираваме парите ти, а защото ти самата го правиш.
— Впечатляващо. И третото предимство?
— Есперанца Диас. Дясната ми ръка. Тя се грижи за всичко останало. Споменах ти вече, че не съм много добър в целуването на задници. Това е вярно. Но бизнесът ми налага да нося различни маски — пътнически агент, брачен съветник, шофьор и какво ли не още.
— И тази Есперанца ти помага във всичко това?
— Тя е решаващият фактор.
Бренда кимна.
— Струва ми се, че я товариш с най-шибаната работа — прецени тя.
— Есперанца тъкмо завърши право — отвърна Майрън, като се опитваше да не звучи прекалено отбранително, макар думите на Бренда да бяха улучили право в целта. — Тя поема все повече отговорности с всеки изминал ден.
— Добре. Имам един въпрос.
— Какъв? — попита Майрън.
— Какво не ми казваш за посещението си при Мейбъл?
Майрън замълча.
— Става дума за майка ми, нали?
— Всъщност не… Просто… — Майрън направи кратка пауза, преди да заговори отново: — Сигурна ли си, че искаш да я намеря, Бренда?
Тя скръсти ръце и бавно поклати глава.
— Стига глупости — каза тя.
— Какво?
— Знам, че според теб е адски мило и благородно да ме закриляш. Но не е така. Дразнещо и обидно е. Затова престани. Ако твоята майка беше избягала, когато си бил само на пет години, нямаше ли да искаш да узнаеш какво е станало?
Майрън се замисли за момент и кимна.
— Съгласен съм — каза той. — Няма да го правя повече.
— Чудесно. И какво ти каза Мейбъл?
Той й предаде разговора с леля й. Бренда го изслуша внимателно. Реагира само когато Майрън спомена телефонните разговори, които Мейбъл и може би баща й бяха провеждали с майка й.
— Никога не са ми споменавали за това — възбуди се тя. — Подозирах го, но май ти не си единственият, който смята, че не мога да понеса истината.
Замълчаха и продължиха напред. Преди да завие наляво по авеню „Нортфийлд“, Майрън забеляза сива хонда „Акорд“ в огледалото за обратно виждане. Поне приличаше на хонда „Акорд“. Но за Майрън всички коли си приличаха, а и надали съществуваше по-незабележима кола от сива хонда. Майрън не можеше да е напълно сигурен, но предположи, че ги следят. Той намали и запомни регистрационния номер. Беше от Ню Джърси. 890 УБ3. Когато отбиха към паркинга на болницата „Сейнт Барнабас“, колата продължи напред по пътя. Разбира се, това не означаваше нищо. Ако този, който го следеше, беше добър, той никога нямаше да отбие след него.
„Сейнт Барнабас“ беше по-голяма, отколкото когато Майрън беше дете, но пък с коя болница не беше така? Баща му го бе водил няколко пъти тук заради изкълчвания, рани, рентгенови снимки и дори имаше един десетдневен престой в болницата заради ревматизъм, когато беше дванайсетгодишен.
— Искам да поговоря с онзи човек насаме — каза Майрън.
— Защо? — запита Бренда.
— Ти си дъщерята. Може да заговори по-свободно, ако не си наоколо.