— Какво е това? — попита Бренда.
— Писмо от адвокат — отговори Майрън и й го подаде.
Уважаеми господин Слотър,
Получихме всичките ви писма и сме осведомени за непрестанните ви обаждания в службата ни. Както вече ви обяснихме лично, проблемът, който ви интересува, е поверителен. Любезно ви молим да спрете да ни се обаждате. Поведението ви клони към тормоз над нас.
Искрено ваш,
— Знаеш ли за какво става дума? — попита Майрън.
Бренда се поколеба.
— Не — бавно отговори тя. — Но името Томас Кинкейд ми е познато. Просто не мога да се сетя откъде.
— Може преди да е вършил някаква работа за баща ти.
Бренда поклати глава.
— Не мисля така. Не помня някога баща ми да е наемал адвокат. А дори и да го беше направил, съмнявам се, че щеше да отиде в Мористаун.
Майрън извади мобилния си телефон и звънна в службата си. Голямата Синди отговори и прехвърли обаждането на Есперанца.
— Какво? — рязко запита тя, пропускайки любезностите както винаги.
— Лиза изпрати ли ти телефонната сметка на Хорас Слотър? — попита Майрън.
— Точно пред мен е — отговори Есперанца. — Тъкмо работех по въпроса.
Колкото и зловещо да звучи, получаването на списък с нечии телефонни обаждания беше лесна работа. Почти всяко частно ченге имаше някакъв източник в телефонната компания, беше нужно просто да бутнеш малко мангизи.
Майрън показа с поглед на Бренда, че иска писмото. Тя му го подаде. После коленичи и извади найлонова торба от шкафа. Майрън потърси телефонния номер на Кинкейд в писмото.
— Пет-пет-пет-едно-девет-нула-осем — каза той. — Има ли го в списъка?
— Да — отговори Есперанца. — Осем разговора. Всичките по-малко от пет минути.
— Нещо друго?
— Все още проследявам номерата.
— Нещо прави ли ти впечатление?
— Може би — отговори Есперанца. — По някаква причина е звънял в щаба на предизборната кампания на Артър Брадфорд няколко пъти.
Майрън усети познато, но не неприятно потръпване. Името на Брадфорд отново излизаше на повърхността. Артър Брадфорд, един от двамата блудни синове, се готвеше да се кандидатира за губернатор през ноември.
— Добре. Нещо друго? — попита Майрън.
— Не още. И не открих нищо, ама абсолютно нищо, за Анита Слотър.
Не беше учудващо.
— Добре, благодаря — каза Майрън и затвори.
— Какво? — попита Бренда.
— Баща ти доста е звънял на този тип — Кинкейд. Освен това се е обаждал и в щаба на Артър Брадфорд.
Бренда погледна объркано.
— И какво означава това?
— Не знам. Баща ти интересуваше ли се от политика въобще?
— Не.
— Познаваше ли Артър Брадфорд, или някой друг, свързан с кампанията му?
— Доколкото знам, не — отговори Бренда, като отвори найлоновата торба и надникна вътре.
Внезапно лицето й замръзна.
— О, господи — изохка тя.
Майрън клекна до нея. Бренда отвори торбата по-широко, за да може Майрън да види съдържанието й. Реферска фланелка на бели и черни райета. На десния преден джоб имаше надпис „Баскетболна реферска асоциация Ню Джърси“. На лявата страна на гърдите се виждаше голямо карминено петно.
Петно от кръв.
Глава девета
— Трябва да се обадим в полицията — каза Майрън.
— И какво ще им кажем?
Майрън не беше сигурен. Нямаше дупка в окървавената риза, а и никъде не беше скъсана. Просто на лявата й страна имаше кърваво петно с форма на ветрило. Как се беше озовало там? Добър въпрос. Тъй като не искаше да унищожи някоя вероятна улика, Майрън предпазливо огледа ризата. Петното беше плътно и изглеждаше лепкаво, ако не и мокро. Но фланелката беше опакована в найлонова торба, така че беше трудно да се определи откога бе там кръвта. Вероятно не много отдавна.
Добре. А сега какво?
Самото разположение на петното беше озадачаващо. Ако Хорас беше носил фланелката, как кръвта се беше озовала само на това място? Например, ако от носа му беше текла кръв, петното трябваше да е доста по-голямо. А ако е бил прострелян, щеше да има и дупка от куршума. Ако пък той беше ударил някого, петното щеше да е по-разпръснато. Защо проклетото петно бе концентрирано само на едно място?