Майрън отново огледа фланелката. Съществуваше само една възможност — Хорас не бе носил фланелката по време на нараняването. Странно, но вероятно най-правдоподобното. Фланелката просто бе използвана, за да спре кръвта — нещо като превръзка. Това обясняваше и концентрацията на петното. Формата му пък навеждаше на мисълта, че платът е бил притиснат към кървящ нос.
Добре, нещата се изясниха горе-долу. Не му помагаха в издирването на Хорас, но поне се поизясниха.
Бренда прекъсна мислите му.
— Какво ще кажем на полицията? — отново попита тя.
— Не знам.
— Мислиш, че той се крие, нали?
— Да.
— Тогава вероятно не иска да бъде намерен.
— Почти със сигурност.
— Знаем, че е избягал по своя собствена воля. Така че, какво ще им кажем? Че сме открили малко кръв върху фланелката в шкафа му? Мислиш ли, че ченгетата въобще ще се заинтересуват от това?
— Надали — съгласи се Майрън.
Привършиха с разчистването на шкафа. После Майрън закара Бренда на тренировка. Докато шофираше, не сваляше поглед от огледалото за обратно виждане, търсейки сивата хонда. Видя много такива, но разбира се, нито една със същия регистрационен номер.
Майрън остави Бренда в салона и пое по авеню „Палисейдс“ към обществената библиотека в Ингълуд. Налагаше му се да убие един-два часа, а и искаше да научи нещо за семейство Брадфорд.
Библиотеката се намираше на авеню „Гранд“. Приличаше на космически кораб. Когато бе построена през 1968, сградата вероятно е била хвалена за футуристичния си дизайн, но сега напомняше повече на изоставен филмов декор.
Майрън бързо откри библиотекарката, която напълно отговаряше на общоприетия стереотип: посивял кок, очила, перли, костелива фигура. На табелката на бюрото й пишеше „Госпожа Кей“. Той се приближи към нея с момчешката си усмивка, която обикновено караше дами като нея да го пощипват по бузата и да му предлагат лимонада.
— Надявам се, че можете да ми помогнете — каза Майрън.
Госпожа Кей го изгледа по присъщия за библиотекарките начин, изморено и отегчено, като ченге, което знае, че ще излъжеш за скоростта, с която си се движил.
— Трябва да прегледам някои статии от „Джърси Леджър“ отпреди двайсет години — поясни Майрън.
— Микрофилм — каза госпожа Кей, като се надигна с въздишка и го поведе към една машина. — Късметлия сте.
— Защо?
— Тъкмо компютъризираха старите вестници. Преди щеше да ви се наложи да се оправяте сам.
Госпожа Кей му показа как да използва машината за микрофилми и компютъризирания каталог. Изглеждаше доста просто. Когато библиотекарката го остави, Майрън първо написа името на Анита Слотър. Не извади късмет. Не беше изненадващо, но човек никога не знае какво може да се случи. Понякога написваш нечие име и се появява статия, която ти съобщава: „Избягах във Флоренция, Италия. Можеш да ме намериш в хотел «Плаза», стая 218“. Е, не ставаше често, но може би беше възможно понякога.
Името на Брадфорд се оказа друга история. Появиха се милион заглавия. Майрън обаче не беше сигурен какво точно търси. Разбира се, знаеше много добре кои са семейство Брадфорд. Аристократите на Ню Джърси, най-близкото, което „Щатът на градините“ имаше до семейство Кенеди. Старият Брадфорд беше губернатор през шейсетте, а по-големият му син — Артър Брадфорд — в момента се кандидатираше за същата служба. По-младият брат на Артър — Чанс4 (с чието име Майрън с удоволствие би си направил майтап), действаше като негов мениджър. Подчертавайки приликата с клана Кенеди, можеше да се каже, че брат Чанс играеше ролята на брат Робърт.
Семейство Брадфорд бяха започнали сравнително скромно. Старият Брадфорд произхождаше от фермерски род. Притежавал половината Ливингстън, който през шейсетте години бе станал модно за живеене градче. Тогава старецът започнал да продава малки парцели земя на високи цени на агенциите за недвижими имоти, които издигали еднофамилни къщички за заможни семейства, бягащи от Бруклин и Нюарк. Всъщност самият Майрън бе израснал в подобна къща, построена на бивша земя на Брадфорд.
Но старият Брадфорд се бе оказал по-умен от повечето си конкуренти. Инвестирал спечелените от земята пари в солидни местни бизнеси, най-вече огромни магазини, но най-важното било, че продавал земите си постепенно, изчаквайки възможно най-високите цени. Задържайки продажбите, той се превърнал в истински барон. Оженил се за аристократка със синя кръв от Кънектикът. Тя променила старата къща, превръщайки я в паметник на успеха. Останали в Ливингстън, на първоначалното място на старата ферма, те заградили огромен парцел земя. Живеели в палата на хълма, заобиколен от стотиците еднофамилни къщички на средната класа. Истински феодали, надзираващи слугите си. Никой в града не познаваше семейство Брадфорд добре. Когато Майрън беше малък, той и приятелите му ги споменаваха само като „милионерите“. Около тях се носеха легенди. Хлапетата вярваха, че ако прескочиш оградата им, ще бъдеш застрелян от охраната. Двама шестокласници предупредиха ококорения Майрън за това, когато той беше едва на седем години. Разбира се, той напълно повярва в историята. С изключение на жената прилеп, която живееше в колиба близо до бейзболното игрище и отвличаше и ядеше малки момченца, никой не всяваше такъв ужас в детските души, както семейство Брадфорд.