Майрън се опита да ограничи търсенето си до 1978, годината, в която бе изчезнала Анита Слотър, но въпреки това попадна на доста статии. Повечето от тях обаче бяха от месец март, а Анита бе избягала през ноември. Някакъв смътен спомен се завъртя из главата му, но не придоби ясни очертания. Тъкмо тогава бе започнал гимназията и помнеше, че по новините бяха споменали нещо за семейство Брадфорд. Някакъв скандал. Майрън вкара микрофилма в машината. Не беше особено сръчен по отношение на техниката, затова му бе нужно сравнително дълго време. След няколко неуспешни опита той успя да прегледа две-три статии. Първо се натъкна на некролога: „Елизабет Брадфорд. Възраст — тридесет години. Дъщеря на Ричард и Мириам Уърт. Съпруга на Артър Брадфорд. Майка на Стивън Брадфорд…“.
Причината за смъртта не се съобщаваше. Майрън обаче си припомни историята. Всъщност наскоро я бе чул отново, тъй като пресата печаташе какво ли не за кандидата за губернатор. Сега Артър Брадфорд бе петдесет и две годишен вдовец, който, ако можеше да се вярва на слуховете, все още страдаше за починалата си жена. Срещаше се с други жени, разбира се, но не бе успял да превъзмогне мъката си по изгубената любима. Тази история подчертаваше чудесно контраста с три пъти женения му опонент Джим Дейвисън. Майрън се зачуди дали имаше някаква истина в историята. Артър Брадфорд бе считан за малко прекалено проклет — нещо като Боб Доул. А и колкото и гадно да звучеше, какъв по-добър начин да подсили този имидж от парадирането с тъгата по починалата си съпруга.
Но кой ли знаеше със сигурност? Политиците и пресата: двете уважавани институции, които дрънкаха само лицемерни дивотии, надали бяха наясно по въпроса. Артър Брадфорд отказваше да говори за жена си и причината за това можеше да е или истинска мъка, или хитра манипулация. Цинично, но така стояха нещата.
Майрън продължи да разглежда старите статии. Историята бе стояла на първите страници на вестниците в продължение на три дни през март 1978. Артър и Елизабет Брадфорд се бяха влюбили в колежа и бяха женени от шест години. Всеки ги описваше като „влюбена двойка“, една от онези репортерски фрази клишета, също като това да наречеш един умрял младеж „почтен студент“. Госпожа Брадфорд бе паднала от балкона на третия етаж в дома си. Земята отдолу била застлана с тухли, а Елизабет Брадфорд се приземила на главата си. Не бяха дадени много подробности. Полицейското следствие заявяваше, че смъртта настъпила вследствие на трагичен инцидент. Балконът бил с плочки и доста хлъзгав. Валяло дъжд и било тъмно. Подменяли единия парапет и затова балконът не бил обезопасен.
Чиста работа.
Репортерите също се бяха отнесли благосклонно към семейство Брадфорд. Майрън си припомни слуховете, които навремето се носеха из училищния двор. Какво, по дяволите, бе правила Елизабет Брадфорд на терасата си през мартенската нощ? Пияна ли е била? Вероятно. Как иначе можеш да паднеш от собствения си балкон? Естествено, някои от момчетата смятаха, че е била бутната. Този слух осигури интересни разговори в училищния бюфет в продължение на цели два дни. Но това беше гимназия. Хормоните неизбежно надделяваха и постепенно всички се върнаха към обсъждането на противоположния пол. Ах, сладката младост.
Майрън се облегна назад и се вторачи в екрана. Отново се замисли за отказа на Артър Брадфорд да коментира случая. Може би това нямаше нищо общо с истинската мъка или манипулацията. Може би отказваше да говори просто защото не искаше двайсет години по-късно да се хвърля светлина върху някои неизяснени въпроси.
Хм. Да бе, Майрън, разбира се. Може би Артър бе отвлякъл и бебето на Линдбърг. Придържай се към фактите. Първо, Елизабет Брадфорд бе мъртва от цели двайсет години. Второ, нямаше абсолютно никакво доказателство, че смъртта й е била нещо различно от нелеп инцидент. Трето, а и най-важно за Майрън — всичко това се бе случило цели девет месеца преди Анита Слотър да изчезне.