Заключение: вероятно не съществуваше никаква връзка.
Поне засега.
Гърлото на Майрън пресъхна. Беше продължил да чете статията от 18 март 1978, издание на „Ню Джърси Леджър“. Историята от първа страница завършваше на страница осма. Майрън завъртя копчето на машината за микрофилми. Тя изпищя недоволно, но превъртя филма напред.
Ето. В долния десен ъгъл. Един ред. Това беше всичко. Надали някой го бе забелязал. „Тялото на госпожа Брадфорд било открито на тухлената пътека зад къщата на семейство Брадфорд в шест и половина сутринта от една от камериерките, идваща на работа.“
Камериерка, идваща на работа. Майрън се зачуди как ли бе името на камериерката.
Глава десета
Майрън незабавно се обади на Мейбъл Едуардс.
— Спомняте ли си Елизабет Брадфорд? — попита я той.
Последва кратко колебание.
— Да — чу се най-накрая.
— Анита ли намери трупа й?
Последва по-дълго колебание.
— Да.
— И какво ви разказа за това?
— Почакай малко. Мислех, че се опитваш да помогнеш на Хорас.
— Да.
— Защо тогава разпитваш за онази нещастна жена? — запита Мейбъл с леко отвратен глас. — Тя умря преди повече от двайсет години.
— Работата е доста сложна.
— Обзалагам се, че е така.
Майрън усети как Мейбъл си поема дъх.
— Сега вече искам да чуя истината. Ти търсиш и нея, нали? Анита? — запита Мейбъл Едуардс.
— Да, госпожо — отговори Майрън.
— Защо?
Добър въпрос. Но когато човек се замислеше, отговорът бе адски прост.
— Заради Бренда.
— Ако намериш Анита, с това няма да помогнеш на горкото момиче.
— Вие й го кажете.
Мейбъл се засмя мрачно.
— Бренда е доста твърдоглава — каза тя.
— Мисля, че това е присъщо на цялата ви фамилия.
— Вероятно си прав — съгласи се жената.
— Моля ви, разкажете ми онова, което помните.
— Няма много за разказване. Анита идвала на работа, а нещастната жена лежала на пътеката подобно на счупена парцалена кукла. Това е всичко, което знам.
— Анита не ви ли каза още нещо?
— Не.
— Разстроена ли изглеждаше?
— Разбира се. Тя беше работила за Елизабет Брадфорд почти шест години.
— Не, имам предвид освен шока, че точно тя е открила трупа.
— Не мисля така. Но тя никога не пожела да говорим за това. Дори когато репортерите се обаждаха, Анита просто затваряше телефона.
Майрън обмисли информацията, сортира я в мозъчните си клетки, но не достигна до никакъв извод.
— Госпожо Едуардс, брат ви споменавал ли е някога един адвокат на име Томас Кинкейд?
Тя се замисли за момент.
— Не. Мисля, че не е.
— Знаехте ли, че той е имал нужда от правни съвети?
— Не.
Сбогуваха се учтиво и Майрън затвори. След секунда телефонът иззвъня.
— Ало?
— Открих нещо странно тук, Майрън.
Обаждаше се Лиза от телефонната компания.
— Какво?
— Помоли ме да уредя подслушване на телефона на Бренда Слотър в общежитието.
— Да.
— Някой ме е изпреварил.
Майрън едва не скочи на спирачката.
— Какво? — изкрещя той.
— Телефонът й вече се подслушва.
— Откога?
— Не знам.
— Можеш ли да го проследиш? Да откриеш кой я подслушва?
— Не. А и номерът е блокиран.
— Това пък какво означава?
— Не мога да прочета нищо за него. Не мога да проследя нищичко, нито дори да проверя старите й сметки в компютъра. Предполагам, че някой в полицията стои зад това. Мога да се поровя още малко, но се съмнявам, че ще излезе нещо.
— Моля те, Лиза, опитай. И много ти благодаря.
Майрън затвори. Изчезнал баща, заплахи по телефона, следене с кола, а сега и подслушване на телефона. Майрън започваше да се изнервя. Защо някой, очевидно човек с власт, би подслушвал телефона на Бренда? Дали този човек беше част от групата, която отправяше заплахите? Дали подслушваха телефона, за да открият баща й или…
Задръж.
Нали едно от обажданията бе наредило на Бренда да се обади на майка си? Защо? Защо някой би й наредил подобно нещо? И най-важното, ако Бренда се бе подчинила на заповедта и ако знаеше къде е майка й, така хората, които стояха зад това, щяха да открият и Анита. За това ли ставаше дума?