— Истинско прасе — потвърди Уин.
— Обаче — продължи Бренда, — ако вие двамата възнамерявате да седите тук и да си играете на Холмс и Уотсън, искам и аз да взема участие.
— Добре, давай — насърчи я Уин.
— Когато Елизабет Брадфорд е паднала от терасата, майка ми може да е видяла нещо уличаващо, което отначало да й се е сторило без значение. Не знам какво би могло да е. Нещо странно, но не и прекалено вълнуващо. А после продължава да работи за онези хора. Да мие подовете и тоалетните им. И може би един ден отваря някое чекмедже. Или гардероб. И съзира нещо, което, съчетано с видяното в деня, когато умира Елизабет Брадфорд, я кара да стигне до извода, че това въобще не е било инцидент.
Уин погледна към Майрън, който повдигна вежди.
Бренда въздъхна.
— Преди вие двамата да продължите със снизходителните си погледи, от онези, които казват: „Леле, тая жена може и да мисли“, позволете ми да добавя, че самата аз не вярвам в тази хипотеза. Прекалено много неща остават необяснени.
— Какво например? — попита Майрън.
Бренда се обърна към него.
— Например защо майка ми е избягала по този начин. Защо оставя онази жестока бележка на баща ми, че го зарязва заради друг мъж. Защо ни остави без пукната стотинка. Защо захвърли малката си дъщеричка, която уж обичаше.
Гласът й не трепереше. Напротив, тонът бе прекалено твърд, сякаш Бренда упорито се мъчеше да не се разплаче.
— Вероятно е искала да предпази дъщеричката си от някаква опасност — предположи Майрън. — Или пък е искала да попречи на мъжа си да я търси.
Бренда се намръщи.
— И затова е взела всички пари и избягала с друг мъж? — попита тя учудено, поглеждайки към Уин. — Той дали наистина си вярва?
Уин вдигна ръце в безпомощен жест и кимна извинително.
Бренда отново се обърна към Майрън.
— Благодарна съм ти за това, което се опитваш да направиш, но така нещата остават необяснени. Майка ми избяга преди двайсет години. Двайсет години. И през цялото време не е могла да направи нещо повече от това да напише няколко писма и да звънне на леля ми? Не е открила начин да види собствената си дъщеря? Поне веднъж за двайсет години? През цялото това време не е успяла да се установи и да се върне за мен?
Бренда спря внезапно, сякаш бе останала без дъх. Притисна колене към гърдите си и се извърна настрани. Майрън погледна към Уин, който не проговори. Тишината ги притисна.
Най-после Уин рече:
— Достатъчно хипотези. Ще се обадя на Артър Брадфорд. Предполагам, че ще се види с нас още утре.
Уин излезе от стаята. Към някои хора човек можеше да се отнесе скептично или поне да се зачуди как може да са толкова сигурни, че един кандидат за губернатор ще се види с тях при подобно кратко предупреждение. Но това не се отнасяше за Уин.
Майрън погледна към Бренда, която не отвърна на погледа му. След няколко минути Уин се върна.
— Утре сутрин — съобщи той. — Десет часа.
— Къде?
— Имението „Брадфорд“. В Ливингстън.
Бренда се надигна.
— Ако сме приключили с тази тема, ще ви оставя сами — каза тя и погледна към Майрън. — За да обсъдите деловите си проблеми.
— Има още нещо — каза Уин.
— Какво?
— Въпросът за обезопасената къща.
Бренда спря и зачака.
Уин се облегна назад.
— Каня и теб и Майрън да останете тук, ако ви е удобно. Както виждате, има доста място. Може да използваш спалнята в края на коридора. Тя си има и собствена баня. Майрън ще бъде от другата страна на коридора. Ще получиш цялата охрана на „Дакота“, плюс нашата.
Уин хвърли поглед на Майрън, който се опита да прикрие изненадата си. Той често оставаше да преспи тук — дори държеше в апартамента на Уин малко дрехи и тоалетни принадлежности, но никога преди Уин не му беше отправял подобна покана. Обикновено Уин държеше много на личния си живот.
Бренда кимна и каза:
— Благодаря ти.
— Единственият потенциален проблем — каза Уин — е личният ми живот.
О-о!
— Може да водя тук смайващ брой дами по различни причини — продължи той. — Понякога повече от една. Понякога ги филмирам. Това притеснява ли те?
— Не — отговори Бренда. — Стига да мога и аз да правя същото с мъже.
Майрън се закашля.
Уин запази хладнокръвие.