Майрън направи гримаса.
— Това трябва ли да помогне? — запита той.
— Не, по дяволите — отговори Уин. — Но обичам философските размисли.
Уин взе дистанционното и пусна телевизора. Вървеше сериалът на Мери Тайлър Мур. Двамата приятели взеха по един сандвич и се настаниха удобно пред телевизора.
Уин отпи нова глътка, която зачерви бузите му.
— Може би Лу Грант ще има подходящ отговор за теб — каза той.
Той обаче нямаше. Майрън си представи какво би могло да се случи, ако той се отнасяше с Есперанца по начина, по който Лу се отнасяше с Мери. Ако Есперанца беше в добро настроение, вероятно само щеше да го оскубе, но така, че да заприлича на кубе.
Настъпи време за лягане. На път към стаята си Майрън реши да провери как е Бренда. Тя седеше в поза „лотос“ на старинното легло в стил Кралица-не-знам-коя-си. Пред нея беше отворен огромен учебник. Беше абсолютно съсредоточена и за момент Майрън се загледа в нея с интерес. На лицето й бе изписано вдъхновението, което Майрън беше забелязал на игрището. Бренда носеше фланелена пижама, кожата й беше още влажна от душа, а около косата й бе увита кърпа.
Бренда го усети и погледна към него. Когато му се усмихна, той усети как стомахът му се преобръща.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита Майрън.
— Не, благодаря — отговори тя. — Решихте ли деловия си проблем?
— Не.
— Не исках да подслушвам преди.
— Не се тревожи.
— Наистина мисля онова, което казах по-рано. Бих искала да си мой агент.
— Радвам се.
— Ще подготвиш ли документите?
Майрън кимна.
— Лека нощ, Майрън.
— Лека нощ, Бренда.
Тя сведе очи надолу и обърна страницата. Майрън я погледа още няколко секунди, после си легна.
Глава дванадесета
Отидоха до имението на семейство Брадфорд с ягуара на Уин, защото, както самият той обясни, „хора като Брадфорд не се возят във форд“. Нито пък Уин.
Той остави Бренда на тренировката и се отправи по шосе 80 към авеню „Пасаик“, където най-после бяха завършили разширяването, започнало още когато Майрън бе в гимназията. Накрая се озова на магистралата „Айзенхауер“, красив път с четири ленти, който продължаваше около осем километра. Ах, Ню Джърси.
Пазач с огромни уши ги посрещна на портата на „ферма Брадфорд“, както гласеше надписът отпред. Чудесно. Повечето ферми са известни с отрупаните си с електроника огради и двайсет и четири часовата охрана. Фермерите не биха искали някой да нахлуе сред морковите и царевицата им.
Уин се наведе през прозореца, усмихна се снизходително на пазача и бързо му махнаха, че може да влезе. Докато се придвижваха напред, странно чувство завладя Майрън. Колко пъти бе минавал покрай портата в детските си години, опитвайки се да надникне през гъстите храсти, за да зърне по-зелената трева, измисляйки си истории за луксозния, пълен с приключения живот по тези идеално поддържани земи.
Разбира се, знаеше добре как стоят нещата. В сравнение със семейното имение на Уин — „Локууд Менър“ — тази ферма приличаше на копторите покрай железопътната линия. Майрън бе виждал как живеят супербогатите. Наистина красиво, но това не означаваше щастливо. Уау. Страхотна мисъл. Може би следващия път щеше да стигне до извода, че парите не могат да купят щастие. Майрън Мислителят.
Спокойно разхождащи се крави и овце поддържаха илюзията за ферма. Вероятно заради носталгията или пък заради намаляване на данъците. Майрън не беше сигурен заради кое от двете, но имаше подозрения.
Спряха до бяла фермерска къща, която бе понесла повече подновявания от застаряваща филмова звезда. Стар негър, издокаран с фрак като типичен английски иконом, отвори вратата. Кимна им и помоли да го последват. В коридора стояха двама каяци, облечени като хора от тайните служби. Майрън погледна към Уин, който му кимна. Не бяха от тайните служби. Обикновени хулигани. По-едрият им се усмихна, сякаш му приличаха на наденички за коктейл, отправили се към кухнята. Един огромен. Един кльощав. Майрън си припомни как Мейбъл Едуардс бе описала нападателите си. Нямаше за какво да се захване, ако не можеше да провери татуировката, но си заслужаваше да го има предвид.
Икономът ги въведе в библиотеката. Отрупаните с книги стени се издигаха три етажа нагоре, покрити от стъклен купол, през който влизаше дневна светлина. Стаята вероятно беше преобразен силоз или поне изглеждаше така. Трудно беше да си сигурен. Книгите бяха с кожени подвързии, подредени по серии, но недокосвани. В стаята доминираше махагонът. Картини, изобразяващи старинни кораби, висяха по стените. В средата на залата се намираше старинен глобус, подобен на онзи в кабинета на Уин. Майрън реши, че богатите обичат глобусите. Вероятно това бе свързано с факта, че бяха скъпи и напълно безполезни.