Креслата и канапетата бяха кожени със златни копчета. Лампите бяха от „Тифани“. На масичката за кафе до бюста на Шекспир лежеше стратегически отворена книга. Рекс Харисън, издокаран в кабинетна пижама, не седеше в ъгъла, но сцената изглеждаше подходяща за него.
Внезапно една врата от другата страна на стаята — всъщност шкаф за книги — се завъртя и отвори. Майрън почти очакваше Брюс Уейн и Дик Грейсън да влязат в стаята, викайки Алфред, да съборят бюста на Шекспир, за да се покаже скритият бутон. Вместо тях обаче се появи Артър Брадфорд, следван от брат си — Чанс. Артър беше много висок, вероятно метър деветдесет и пет, и леко прегърбен, както повечето високи хора над петдесет години. Беше плешив, а малкото останала му коса бе подстригана късо. Чанс беше под метър и осемдесет, с вълниста кестенява коса и вида на хубаво момче, който правеше възрастта му невъзможна за отгатване, макар Майрън да знаеше от вестниците, че е на четиридесет и девет, три години по-млад от Артър.
Играейки ролята на идеалния политик, Артър се понесе към тях с фалшива усмивка и ръка, протегната по такъв начин, сякаш бе готов да се ръкува или да покаже, че се надява да докосне не само плътта на човека срещу него.
— Уиндзор! — възкликна Артър Брадфорд, разтърсвайки ръката на Уин така, сякаш бе чакал този момент цял живот. — Радвам се да те видя.
Чанс се отправи към Майрън с вида на човек, отишъл на двойна среща, който открива, че за него е предназначено грозното момиче, но е свикнал с това.
Уин се усмихна леко.
— Познавате ли Майрън Болитар? — попита той.
Братята размениха партньорите си за здрависване с лекотата на опитни професионални танцьори. Когато човек се ръкуваше с Артър Брадфорд, му се струваше, че се здрависва със стара бейзболна ръкавица. Отблизо Майрън забеляза, че Артър е с тежки кости, едри черти и доста червено лице. Селско момче въпреки костюма и маникюра.
— Никога не сме се срещали — каза Артър с широка усмивка, — но всички в Ливингстън, дори в цялото Ню Джърси, познават Майрън Болитар.
Майрън изкриви лице, но се сдържа да не запърха с клепачи.
— Наблюдавам мачовете ти още откакто беше в гимназията — продължи Артър с престорено оживление. — Голям почитател съм ти.
Майрън кимна в съгласие, макар да знаеше, че Брадфорд никога не е стъпвал в училищния салон. Политик, който украсява истината. Ама че шок.
— Моля, господа, седнете.
Всички се настаниха по кожените мебели. Артър Брадфорд предложи кафе. Всички приеха. Латиноамериканска прислужница отвори вратата. Артър Брадфорд се обърна към нея и каза:
— Cafe, рог favor.
Още един полиглот.
Уин и Майрън седяха на канапето. Братята — срещу тях в еднакви кресла с високи облегалки. Кафето бе докарано в стаята на нещо, което можеше да послужи и като каляска за бал в двореца. Сипаха кафето и добавиха мляко и захар. После Артър Брадфорд лично поднесе чашите на Майрън и Уин. Обикновен човек. Човек от народа.
Всички се облегнаха назад. Прислужницата се изнесе от стаята. Майрън вдигна чашата към устата си. Проблемът с новото пристрастяване на Майрън към кафето бе, че пиеше само истинско еспресо, напитката на ценителите, която можеше да разяде и пътна настилка. Домашното кафе внезапно му заприлича на нещо, изсмукано от канала в горещ следобед. И това идваше от човек, който не бе в състояние да направи разлика между отлежало мерло и обикновено вино. Но когато отпи от фината порцеланова чаша… е, богатите знаят кое е хубаво. Питието беше истинска амброзия.
Артър Брадфорд остави на масата чашата и чинийката. Наведе се напред, стиснал леко ръце.
— Първо, позволете ми да ви кажа колко се радвам да ви видя тук днес. Подкрепата ви означава много за мен.
Брадфорд се обърна към Уин, чието лице беше абсолютно безизразно и много търпеливо.
— Научих, че „Лок-Хорн Секюрити“ иска да разшири дейността си и да открие нов офис в област Берген — продължи Брадфорд. — Ако мога да помогна по някакъв начин, Уиндзор, моля те, кажи ми.
Уин кимна с безразличие.