— И ако има някакви държавни ценни книжа, от които „Лок-Хорн Секюрити“ се интересува, отново съм на ваше разположение.
Артър Брадфорд седеше наведен напред с нетърпелив вид, сякаш чакаше да го почешат зад ушите. Уин го възнагради с още едно безразлично кимване. Добро куче. На Брадфорд явно не му отне много време, за да започне с опитите за подкуп. Той се изкашля и се обърна към Майрън:
— Майрън, чух, че притежаваш агенция за спортно представителство.
Майрън се опита да имитира кимването на Уин, но прекали. Липсваше му достатъчно финес. Сигурно беше нещо в гените.
— Ако има нещо, с което да ти помогна, не се колебай, а казвай — предложи Брадфорд.
— Мога ли да спя в спалнята на Линкълн? — попита Майрън.
Братята замръзнаха за момент, спогледаха се, после избухнаха в смях. Смехът им беше не по-истински от косата на телевизионен проповедник. Уин хвърли поглед към Майрън, който казваше: „Давай нататък“.
— Всъщност, господин Брадфорд…
Все още смеейки се, Брадфорд протегна ръка с размера на възглавница и каза:
— Моля те, Майрън, наричай ме Артър.
— Добре, Артър. Има нещо, което можеш да направиш за нас.
Смехът на Артър и Чанс замря като песен по радиото. Лицата им се сковаха. Време за игра. И двамата се наклониха напред, сигнализирайки един на друг, а и на околните, че ще изслушат проблема на Майрън с четири от най-внимателните уши на света.
— Помните ли една жена на име Анита Слотър? — попита Майрън.
Бяха добри. Грижливо възпитани политици, но телата им леко подскочиха нагоре, сякаш ги бяха докоснали с електрическа палка. Съвзеха се доста бързо и се престориха, че се опитват да си спомнят, но нямаше съмнение. Майрън бе докоснал оголен нерв.
— Не си спомням това име — каза Артър с изкривено лице, като че ли за мисленето бе употребил не по-малко усилия, отколкото за едно раждане. — Чанс?
— Не ми звучи непознато, но… — каза Чанс и поклати глава.
Не звучи непознато. Политиците наистина знаеха как да се изказват.
— Анита Слотър е работила тук — каза Майрън. — Преди двайсет години. Била е камериерка.
Отново дълбокото замисляне. Ако Роден беше тук, щеше да извае бронзови скулптури за тези типове. Чанс не сваляше очи от брат си, чакайки някакъв намек от негова страна. Артър Брадфорд задържа позата още няколко секунди, после внезапно щракна с пръсти.
— Разбира се — каза той. — Анита. Чанс, не може да не си спомниш Анита.
— Да, разбира се — обади се Чанс. — Но май никога не съм знаел фамилията й.
И двамата вече се усмихваха като водещи на сутрешно предаване.
— Колко време работи тя за вас? — попита Майрън.
— О, не знам — отговори Артър. — Година или две, предполагам. Всъщност не помня. Ние с Чанс не отговаряхме за домашните помощници. Това беше работа на майка ни.
Правдоподобно отрицание. Интересно.
— Помните ли защо напусна работата си тук?
Усмивката на Артър Брадфорд остана като залепена на лицето му, но нещо ставаше с очите му. Зениците се разшириха и за момент изглеждаше, като че ли му е трудно да се съсредоточи. Обърна се към Чанс. И двамата вече имаха несигурен вид. Очевидно не знаеха как да се справят с директността на Майрън. Не искаха да отговорят, но и не искаха да изгубят потенциално огромната подкрепа на „Лок-Хорн Секюрити“.
Артър реши да отговори.
— Не, не помня — каза той. — А ти, Чанс?
Чанс разпери ръце и им се ухили с момчешката си усмивка.
— Толкова много хора са работили за нас — поясни той.
После се обърна към Уин, сякаш за да каже: „Знаеш как е“.
Но както обикновено, очите на Уин не предложиха никаква утеха.
— Тя ли напусна, или вие я уволнихте?
— О, съмнявам се, че е била уволнена — бързо каза Артър. — Майка ми се отнасяше много добре с прислугата. Рядко уволняваше някого. Не й беше в природата.
Човекът със сигурност беше добър политик. Отговорът можеше и да е верен, и да не е верен, което не беше особено важно за Артър Брадфорд, но уволнението на бедна черна прислужница нямаше да изглежда добре пред медиите. Добрият политик незабавно вижда подобни неща и премисля отговора си за секунди. Истината и реалността винаги отстъпваха пред боговете на здравия разум и пресметливостта.
Майрън продължи да го притиска.
— Според нейното семейство Анита Слотър е работила тук до деня, когато изчезнала.
И двамата бяха прекалено хитри, за да налапат въдицата и да кажат: „Изчезнала?“, но Майрън все пак реши да изчака. Хората мразят мълчанието и често го нарушават, правейки погрешен ход. Това беше стар полицейски номер: „Не проговаряй, а ги остави сами да си изкопаят гроба с обяснения“. При политиците резултатите винаги бяха интересни. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че трябва да си държат устите затворени, но имаха генетично заложена неспособност да изпълнят това.