— Съжалявам — най-после каза Артър Брадфорд. — Както ви обясних по-рано, мама се разправяше с тези неща.
— Тогава май ще е по-добре да поговоря с нея — каза Майрън.
— Страхувам се, че мама не е добре. Тя е над осемдесетгодишна вече.
— Все пак бих искал да опитам.
— Страхувам се, че това няма да е възможно.
В гласа му се долови хладина.
— Разбирам — отвърна Майрън. — Знаете ли кой е Хорас Слотър?
— Не — отговори Артър. — Предполагам, че е роднина на Анита?
— Съпругът й — обясни Майрън и погледна към Чанс. — Ти познаваш ли го?
— Не си спомням — отговори Чанс.
Не си спомням. Все едно се намираше на подсъдимата скамейка и търсеше начин да се измъкне оттам.
— Според телефонната компания напоследък той доста често е звънял в предизборния ви щаб.
— Много хора звънят в щаба — обади се Артър и добави с лек смях. — Поне се надявам, че го правят.
Чанс също се захили. Големи веселяци бяха тия момчета от семейство Брадфорд.
— Да, вероятно е така — съгласи се Майрън и погледна към Уин, който му кимна.
И двамата се изправиха.
— Благодарим ви за времето, което ни отделихте — каза Уин. — Ще намерим изхода сами.
Двамата политици се опитаха да не изглеждат прекалено зашеметени. Накрая обаче Чанс не издържа.
— Какво, по дяволите, е това? — извика той.
Артър го накара да замълчи с поглед, надигна се, за да се сбогува с тях, но Майрън и Уин вече бяха до вратата.
Майрън се обърна и направи най-добрата си имитация на Коломбо.
— Странно — каза той.
— Кое? — нервно попита Артър Брадфорд.
— Това, че не помните Анита Слотър по-добре. Мислех си точно обратното.
Артър разпери ръце безпомощно.
— През изминалите години за нас са работили доста хора.
— Вярно е — съгласи се Майрън, — но колко от тях са намирали трупа на жена ви?
Двамата братя се вкамениха. Майрън реши да не чака повече. Дръпна вратата и последва Уин навън.
Глава тринадесета
Докато изкарваше ягуара през портата, Уин запита:
— Какво по-точно постигнахме току-що?
— Две неща — отговори Майрън. — Първо, исках да науча дали имат какво да крият. Сега вече знам, че е така.
— Основано на?
— Наглите им лъжи и желанието да избягат от въпросите.
— Те са политици — напомни му Уин. — Ще лъжат дори ако ги попиташ какво са яли на закуска.
— Не мислиш ли, че тук има нещо?
— Всъщност мисля — отговори Уин. — И кое е второто?
— Исках да ги попритесня.
Уин се усмихна. Идеята му хареса.
— Е, какво е следващото?
— Трябва да разследваме преждевременната смърт на Елизабет Брадфорд — отговори Майрън.
— Как?
— Тръгни по авеню „Саут Ливингстън“. Ще ти кажа накъде да завиеш.
Полицейският участък на Ливингстън се намираше до кметството срещу обществената библиотека и гимназията. Истински градски център. Майрън влезе и попита за полицай Франсин Нигли. Франсин беше завършила гимназията на отсрещната страна на улицата заедно с Майрън. Той се надяваше да извади късмет и да я хване в участъка.
Строг на вид сержант уведоми Майрън, че полицай Нигли отсъства в момента. След това добави, че преди малко се обадила в участъка и съобщила, че ще обядва в ресторанта за бърза закуска „Риц“.
Ресторант „Риц“ беше ужасно грозен. Старата тухлена сграда беше боядисана в морскозелено, а вратата — в яркорозово. Цветова схема, прекалено крещяща дори за карнавален кораб. Майрън мразеше това място. По времето на разцвета му, когато Майрън още учеше в гимназията, ресторантът представляваше непретенциозно местенце за хапване, наречено „Наследството“. Работеше двайсет и четири часа и собствениците, разбира се, бяха гърци. Посещаваше се от ученици, които купуваха хамбургери и пържени картофи след скучните петъчни или съботни вечери. Майрън и приятелите му обличаха униформените си сака, отиваха на няколко купона и накрая завършваха вечерта тук. Сега той се опита да си припомни какво беше правил на онези купони, но нищо особено не му дойде наум. В гимназията не пиеше никакъв алкохол, защото винаги му ставаше лошо от него, а що се отнася до наркотиците, беше повече от съзнателен. Та какво ли беше правил на онези събирания? Разбира се, спомняше си музиката. От колоните гърмяха „Супертрамп“, „Стийл Дан“ и братята Дуби, придавайки ново значение на старите култови парчета на „Блу Ойстър“ (Ей, брато, какво мислиш, че иска да каже Ерик с думите „Искам да го направя на дъщеря ти на пътя“?). Спомняше си още, че понякога си намираше по някое момиче, а после се избягваха един друг до края на ученическия си живот. Общо взето, това беше. Човек отиваше на купон, защото се страхуваше, че иначе може да пропусне нещо. Но никога нищо не се случваше. В момента всичко това му приличаше на монотонна сива мъгла.