Онова, което си спомняше и предполагаше, че винаги ще си спомня, бе, как се прибира късно у дома и намира баща си заспал в креслото. Независимо колко беше часът. Два или три през нощта. Майрън нямаше вечерен час. Родителите му му имаха доверие. Но баща му будуваше всяка петъчна или съботна вечер, чакаше го в креслото и се тревожеше за него, а когато чуеше ключа на Майрън в ключалката, се правеше на заспал. Майрън беше сигурен, че баща му се преструва. Баща му пък знаеше, че Майрън го е усетил, но продължаваше да изпълнява номера си.
Уин го сръга с лакът и го върна към действителността.
— Ще влизаш ли, или само ще си стоим тук и ще се възхищаваме на този паметник на грозотата? — попита той.
— Навремето посещавах това заведение с приятелите си — обясни Майрън. — Бяхме още в гимназията.
Уин погледна към ресторанта, после към Майрън.
— Май не сте били съвсем нормални — отсъди той.
Уин остана в колата. Майрън откри Франсин Нигли на бара. Седна на високото столче до нея и потисна желанието си да се завърти.
— Тази полицейска униформа — каза Майрън, като подсвирна леко — възбужда страхотно.
Франсин Нигли едва вдигна поглед от хамбургера си.
— Най-доброто й качество е, че мога да я използвам за стриптийз по ергенските купони.
— Да, така спестяваш доста пари за специални тоалети.
— Точно така.
Франсин отхапа от хамбургера, който беше толкова суров, че сигурно бе готов да изпищи.
— Гледай ти — каза тя. — Местният герой се появява на обществено място.
— Моля те, не се вълнувай — отвърна Майрън.
— Хубаво е, че съм тук. Ако жените се развилнеят, ще ги застрелям заради теб — захили се тя и избърса мазните си ръце. — Чух, че си се изнесъл от града — добави Франсин.
— Вярно е.
— Тук напоследък става точно обратното — съобщи Франсин, взимайки си нова салфетка. — В повечето градове чуваш как хората искат да пораснат и да се изнесат оттам. Но не и тук. Всичко живо се връща в Ливингстън и започва да се грижи за собственото си семейство. Помниш ли Сантола? Върна се. Три деца. А Фреди? Живее в старата къща на семейство Уайнбърг. Две хлапета. Джордан живее до „Свети Фил“. Ремонтирал е някаква вехтория. Три дечица, всичките момичета. Кълна се, половината ни клас се изпожени и се върна тук.
— Ами вие с Джин Делука? — попита Майрън усмихнато.
Франсин се изсмя.
— Заритах го още през първата година в колежа. Господи, ние бяхме невероятна двойка, нали?
Джин и Франсин бяха прочутата двойка на випуска. Прекарваха обедната почивка, седнали до някоя маса в трапезарията, където се целуваха страстно, докато ядяха. И двамата носеха шини.
— Да, наистина невероятна — съгласи се Майрън.
Франсин отново отхапа от сандвича.
— Е, искаш ли да си поръчаш нещо мазно и гнусно? — попита тя. — Да си припомниш какво беше?
— Стига да имах повече време — отговори Майрън.
— Всички казват така. Е, какво мога да направя за теб, Майрън?
— Помниш ли онази смърт в имението на Брадфорд? Още когато бяхме ученици?
Франсин отдръпна хамбургера от устата си.
— Слабо — отговори тя.
— Кой от отдела се е занимавал с нея?
Тя преглътна.
— Детектив Уикнър.
Майрън го помнеше. Винаги ходеше с огледални очила. Участваше активно в организирането на детските бейзболни мачове. Прекалено много се тревожеше дали отборът му ще изгуби, или спечели. Мразеше хлапетата, когато израстваха и спираха да го обожават. Умираше от кеф да глобява млади шофьори за превишена скорост. Но Майрън винаги го беше харесвал. Стар американец. Надежден като добър комплект с инструменти.