— Все още ли е в полицията? — попита Майрън.
Франсин поклати глава.
— Пенсионира се. Премести се в някаква хижа в северната част на щата. Но все още идва често в града. Мотае се по игрищата и се ръкува с всички наред. Кръстиха една от базите на негово име. Имаше голяма церемония.
— Съжалявам, че съм я пропуснал — каза Майрън. — Дали досието по онзи случай е все още в участъка?
— Колко отдавна е станало това? — попита Франсин.
— Преди двайсет години.
Тя го погледна любопитно. Косата й беше по-къса, отколкото в училище и шините бяха изчезнали, но иначе си беше съвсем същата.
— Може би досието е в мазето — каза тя. — Защо?
— Имам нужда от него.
— Просто ей така, а?
Той кимна.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— И искаш да ти го дам?
— Да.
Франсин избърса ръцете си.
— Семейство Брадфорд имат доста голяма власт тук — отбеляза тя.
— Знам го доста добре.
— Искаш да го изложиш ли? Защото се кандидатира за губернатор?
— Не.
— И сигурно имаш сериозна причина да искаш досието?
— Да.
— Трябва да ми кажеш каква е, Майрън.
— Не. Не трябва.
— Поне някакъв намек?
— Искам да се уверя, че е било нещастен случай.
Франсин го изгледа сериозно.
— Разполагаш ли с нещо, което да те навежда на други мисли?
Майрън поклати глава отрицателно.
— Просто подозрение.
Франсин Нигли взе един пържен картоф и го огледа внимателно.
— А ако намериш нещо, ще ми кажеш веднага, нали? Няма да го съобщиш първо на пресата. Дори не и на момчетата от бюрото. А само на мен.
— Съгласен съм — каза Майрън.
Тя сви рамене.
— Добре. Ще го потърся.
Майрън й подаде визитната си картичка.
— Радвам се да те видя отново, Франсин.
— И аз — отговори тя, след като погълна поредната хапка. — Хей, ходиш ли с някоя?
— Да — отговори Майрън. — А ти?
— Не — отговори Франсин. — Но след като ми спомена за това, ми се струва, че Джин ми липсва.
Глава четиринадесета
Майрън се върна в ягуара. Уин запали двигателя и потегли.
— Планът ти за Брадфорд — каза Уин. — Имаше предвид да го подтикнеш към действия, нали?
— Точно така.
— Поздравления тогава. Двамата джентълмени от коридора на Брадфорд минаха оттук, докато ти беше в ресторанта.
— Някаква следа от тях в момента?
Уин поклати глава.
— Вероятно са покрили края на пътя. Някой ще ни поеме оттам. Искаш ли да си поиграем?
Майрън се замисли за момент.
— Не искам да узнаят, че сме ги усетили. Остави ги да ни проследят.
— Добре. Накъде, мъдрецо?
Майрън погледна часовника си.
— Какъв е графикът ти? — попита той.
— Трябва да се върна в офиса към два.
— Можеш ли да ме оставиш на тренировката на Бренда? Ще си намеря транспорт за обратния път.
Уин кимна.
— Живея, за да шофирам — отвърна той.
Поеха по шосе 280 към отбивката за Ню Джърси. Уин пусна радиото. Сериозен глас строго предупреди слушателите да не си купуват матраци по телефона, а да посетят магазин „Сън“ и да се консултират с експертите по матраци. Експерти по матраци. Майрън се зачуди дали в университета имаше такава специалност.
— Въоръжен ли си? — попита Уин.
— Оставих си пистолета в колата.
— Отвори жабката.
Майрън го направи. Вътре имаше три пистолета и няколко кутии с патрони. Той се намръщи.
— Да не започваш война с някого? — попита Майрън.
— Господи, каква умна забележка — каза Уин и посочи към единия пистолет. — Вземи тридесет и осми калибър. Зареден е. Под седалката има кобур.
Майрън се престори, че изпълнява нареждането му с неохота, но истината бе, че трябваше да носи оръжие още от самото начало.
— Осъзнаваш, разбира се, че ФМ няма да се откаже, нали? — каза Уин.
— Да, знам.
— Трябва да го убием. Нямаме избор.
— Да убием сина на Франк Ейк? Дори ти не можеш да оцелееш след подобен удар.
Уин се усмихна леко.
— Това предизвикателство ли е? — запита той.
— Не — бързо отговори Майрън. — Просто засега не прави нищо. Моля те. Все ще измисля нещо.