Синди се затича към него с разперени ръце. Подът потрепери. Майрън си представи сцена от анимационно филмче, в която героите падат от висок етаж и пробиват дупки с формата на телата си в подовете на останалите.
Майрън вдигна ръце. „Не! Майрън е добър! Майрън харесва Синди! Синди не трябва да наранява Майрън!“ Но жестът се оказа безполезен.
Синди го прегърна, обвивайки ръце около него и вдигайки го от земята. Майрън изпита чувството, че огромно водно легло е оживяло и го е нападнало. Той затвори очи.
— Благодаря ви — прошепна тя през сълзи.
С крайчеца на окото си Майрън забеляза Есперанца. Тя наблюдаваше сцената с кръстосани ръце, леко усмихната. Новата работа, внезапно си припомни Майрън. Наемането на Синди на пълен работен ден.
— Няма защо — успя да отговори той.
— Няма да ви изложа.
— А може ли поне да ме пуснеш на пода?
Голямата Синди издаде звук, който сигурно трябваше да мине за кикот. Децата в целия щат изпищяха и се хванаха за майките си.
Синди го остави нежно на пода като дете, което поставя кубче на върха на кула.
— Няма да съжалявате. Ще работя денонощно. Ще работя през уикендите. Ще прибирам дрехите ви от химическото. Ще правя кафе. Ще ви нося „Ю-Ху“. Дори ще ви правя масажи.
Образът на валяк, приближаващ проснато на асфалта тяло, проблесна пред очите му.
— Ъъъ… едно „Ю-Ху“ ще е напълно достатъчно — каза Майрън.
— Веднага — отвърна Синди и тръгна към хладилника.
Майрън пристъпи към Есперанца.
— Тя наистина прави страхотни масажи — рече Есперанца.
— Вярвам ти.
— Казах на Голямата Синди, че ти си искал да я назначиш на пълен работен ден.
Майрън кимна.
— Следващия път — каза той — просто ми позволи да извадя трънчето от лапата й.
Голямата Синди му поднесе кутията „Ю-Ху“.
— Искате ли да го раздрусам, господин Болитар?
— Ще се справя с това, Синди. Благодаря.
— Да, господин Болитар.
Тя отскочи назад и Майрън си припомни сцената от „Приключението на Посейдон“, в която корабът се преобърна.
Синди му подаде кутията и отново се усмихна. Боговете затвориха очи.
Майрън заговори на Есперанца.
— Нещо ново за продажбата на Лестър? — попита той.
— Не.
— Свържи ме с Рон Диксън. Опитай в дома му.
Голямата Синди реши да свърши работата.
— Веднага, господин Болитар — каза тя.
Есперанца сви рамене. Голямата Синди набра номера и използва английския си акцент. Звучеше като Маги Смит в пиеса на Ноел Кауърд. Майрън и Есперанца влязоха в кабинета му. Обаждането беше прехвърлено.
— Рон? Обажда се Майрън Болитар. Как си?
— Знам кой се обажда, глупако. Секретарката ти ми каза. Неделя е, Майрън. А неделята е моят почивен ден. Денят за семейството. Възможността да опозная децата си по-добре. Защо ми се обаждаш в неделя?
— Ще продаваш ли Лестър Елис?
— Затова ли ме тормозиш у дома в неделя?
— Вярно ли е?
— Не коментирам.
— Каза ми, че няма да го продаваш.
— Грешиш. Казах ти, че няма да го предлагам усилено. Ако си спомняш, господин Суперагент, ти искаше да вкараш в договора му клауза за одобряване на продажба. Аз ти отговорих, че няма да стане, освен ако не искаш да намалиш заплатата му с петдесет бона. Ти отказа. А сега нещата се обръщат срещу теб и те захапват по задника.
Майрън се намести на стола.
— Кого ще вземеш на негово място?
— Не коментирам.
— Не прави това, Рон. Той е страхотен талант.
— Да. Кофти, че не е страхотен баскетболист.
— Ще изглеждаш тъпо, Рон. Спомни си размяната на Нолан Райън за Джим Фрегоси. Припомни си Бейб Рут… — Майрън замълча за момент, като се мъчеше да си спомни кого бяха взели на негово място, — разменен от „Ред Сокс“.
— И сега Лестър Елис е Бейб Рут?
— Да поговорим, а?
— Няма за какво да говорим, Майрън. А сега ме извини, защото жена ми ме вика. Странна работа.
— Кое?
— Това с времето за семейството. Опознаването на децата ми. Знаеш ли какво научих, Майрън?
— Какво?
— Мразя децата си.
Щрак.
Майрън погледна към Есперанца.
— Свържи ме с Ал Тони от „Чикаго Трибюн“.
— Продават го в Сиатъл.
— Довери ми се.
Есперанца посочи към телефона.
— Не моли мен. Кажи на Голямата Синди.