— Не.
— А кой би могъл да търси баща ти?
— Не.
— Или пък защо баща ти е изчезнал?
Тя поклати глава.
— Норм спомена, че те следяла някаква кола — каза Майрън.
— Не знам нищо за това — отвърна Бренда.
— Гласът по телефона — всеки път един и същ ли е?
— Не мисля така.
— Мъж или жена?
— Мъж. Бял. Или поне звучи като бял.
Майрън кимна.
— Хорас играе ли хазарт?
— Никога. Дядо ми е играл комар. Загубил всичко, което имал, а то не било много. Татко не искаше и да чуе за хазарт.
— Взимал ли е пари назаем?
— Не.
— Сигурна ли си? Училището ти вероятно струва доста пари.
— Получавам стипендия, откакто навърших дванайсет години.
Майрън кимна. Някакъв мъж тръгна да пресича улицата пред тях. Беше облечен с бельо на Калвин Клайн, две различни обувки за ски и огромна руска шапка като на доктор Живаго. Нищо друго. Нито риза, нито панталон. В ръката си стискаше кафява хартиена кесия, сякаш й помагаше да пресече улицата.
— Кога започнаха обажданията? — попита Майрън.
— Преди една седмица.
— Когато изчезна баща ти ли?
Бренда кимна. Личеше, че иска още нещо да каже. Майрън го усети по отбягващия го поглед. Замълча и зачака момичето да продължи.
— Първия път — тихо каза тя — гласът ми каза да се обадя на майка ми.
Майрън я изчака да каже още нещо. Когато видя, че това няма да стане, попита:
— Ти направи ли го?
Бренда се усмихна тъжно.
— Не.
— Къде живее майка ти?
— Не знам. Не съм я виждала, откакто бях на пет годинки.
— Когато казваш, че не си я виждала…
— Имам предвид точно това. Тя ни изостави преди двайсет години. — Бренда най-после се обърна към него. — Изглеждаш изненадан — рече тя.
— Предполагам, че съм.
— Защо? Знаеш ли колко много от онези момчета там са били изоставени от бащите си? Мислиш, че една майка не може да направи същото?
В думите й личеше логика, но звучаха повече като размисъл, отколкото като убеждение.
— Значи не си я виждала, откакто беше на пет години?
— Да.
— Знаеш ли къде живее? Град или щат?
— Нямам представа — отговори Бренда, като се опита да изглежда равнодушна.
— Не си ли имала някакъв контакт с нея?
— Само едно-две писма.
— А адрес на подателя?
Бренда поклати глава.
— Носеха пощенско клеймо от Ню Йорк. Само това знам.
— Дали Хорас знае къде живее тя?
— Не. Той дори не е споменавал името й през последните двайсет години.
— Поне не пред теб.
Бренда кимна отново.
— Може би гласът по телефона не е имал предвид майка ти — предположи Майрън. — Имаш ли втора майка? Баща ти не се ли ожени повторно? Или поне да е живял с някого…
— Не. След майка ми не е имал друга жена.
Мълчание.
— Защо някой би разпитвал за майка ти след двайсет години? — поинтересува се Майрън.
— Не знам.
— Някакви идеи?
— Абсолютно никакви. От двайсет години тя е призрак за мен.
Бренда посочи напред с ръка.
— Завий наляво.
— Имаш ли нещо против да уредя да подслушват телефона ти? В случай че онези се обадят отново.
Тя поклати глава. Майрън зави според указанията.
— Разкажи ми за отношенията си с Хорас — каза той.
— Не.
— Не искам да съм любопитен…
— Това е без значение, Майрън. Независимо дали го обичам, или го мразя, ти трябва да го намериш.
— Уредила си съдебно нареждане, за да го държиш далеч от себе си, нали?
За момент тя не отговори. После каза:
— Помниш ли какъв беше той на игрището?
Майрън кимна.
— Направо луд. И вероятно най-добрият учител, който някога съм имал.
— И най-сприхавият?
— Да — съгласи се Майрън. — Той ме научи да не играя с толкова финес. А това невинаги беше лесен урок.
— Точно така. А ти беше само едно хлапе, което той харесваше. Представи си какво е да си неговото собствено дете. Представи си същото онова напрежение на игрището, но примесено и със страха да не ме загуби. Страха да не избягам и да го изоставя.
— Като майка си.
— Точно така.
— Сигурно е било изморително — отбеляза Майрън.
— Направо задушаващо — поправи го тя. — Преди три седмици играхме рекламен мач в гимназията в Ийст Ориндж. Знаеш ли я?