— Това може би е моя вина.
— Така е — потвърди Есперанца. — Поне отчасти. Идеализираш прекалено много отношенията. А си и прекалено чувствителен. Разкриваш се твърде много. Всеки може да разбере чувствата ти.
— Толкова ли е лошо това?
Есперанца се поколеба.
— Не. Всъщност е хубаво. Малко наивно, но доста по-добре отколкото с онези задници, които прикриват всичко. А сега може ли най-после да спрем да говорим за това?
— Не мисля, че отговори на въпроса ми.
Есперанца вдигна ръце безпомощно.
— Това е най-доброто, което мога да направя.
Майрън отново си припомни детската лига и удара на Джо Давито. После кимна. „Твърде много се разкриваш“ — бе казала Есперанца. Странен избор на думи.
Тя се възползва от мълчанието му и смени темата.
— Проверих случая на Елизабет Брадфорд — съобщи му тя.
— И?
— Няма нищо, което да навежда на мисълта, че смъртта й не е била инцидент. Можеш да поговориш с брат й, ако искаш. Живее в Уестпорт. Освен това е доста близък с бившия си зет, така че надали ще стигнеш донякъде.
Загуба на време.
— Други членове на семейството? — запита Майрън.
— Сестра, която също живее в Уестпорт. Но в момента кара лятната си ваканция на Лазурния бряг.
Втори пропуск.
— Нещо друго?
— Едно нещо определено ми направи впечатление — отговори Есперанца. — Елизабет Брадфорд очевидно е била светска дама за пример. Едва е минавала седмица, в която името й да не се появи по вестниците във връзка с едно или друго светско събитие. Но около шест месеца преди да падне от балкона, спират да пишат за нея.
— Когато казваш спират…
— Имам предвид напълно. Името й не се появява дори в градския вестник.
Майрън се замисли.
— Може и тя да е била на Лазурния бряг.
— Възможно е. Но мъжът й не е бил там с нея. Артър все още получавал доста внимание.
Майрън се облегна назад и завъртя стола си. Отново погледна към плакатите от пиеси на Бродуей. Да, наистина трябваше да ги махне.
— Спомена, че преди това се печатали доста истории за Елизабет Брадфорд?
— Не истории — поправи го Есперанца. — Споменавания. Името й почти винаги е предшествано от „Домакиня на приема беше“ или „В списъка на присъстващите беше“, или пък „На снимката вляво е“.
Майрън кимна.
— В клюкарските рубрики ли я споменават или в обикновени статии?
— „Джърси Леджър“ имал колона за светските събития. Заглавието й е „Светски соарета“.
— Трогателно.
Майрън си припомни смътно колоната от детството си. Майка му я преглеждаше набързо, търсейки познати имена. Дори веднъж бяха споменали и нея като „прочутата местна адвокатка Елън Болитар“. Цялата следваща седмица тя настояваше да я наричат така. Майрън викаше: „Мамо“, а тя отговаряше: „Не мама, а прочутата местна адвокатка Елън Болитар“.
— Кой е авторът на колоната? — попита Майрън.
Есперанца му подаде лист хартия. На него се виждаше снимка на красива жена с прекалено фризирана коса. Името й беше Дебра Уитакър.
— Можем ли да намерим адреса й?
Есперанца кимна.
— Няма да отнеме много време.
Спогледаха се за момент. Крайният срок на Есперанца беше надвиснал над главата му като косата на смъртта.
— Не мога да си представя, че си способна да изчезнеш от живота ми — каза Майрън.
— Няма да стане — отговори Есперанца. — Независимо какво ще решиш, ти ще си останеш най-добрият ми приятел.
— Партньорствата разрушават приятелства.
— Ти така твърдиш.
— Защото го знам.
Майрън беше отбягвал този разговор достатъчно дълго. Не можеше повече да отлага неизбежното с надеждата, че то ще се превърне в дим и ще се разсее във въздуха.
— Баща ми и чичо ми опитаха. Не си говориха четири години.
Тя кимна.
— Знам.
— Дори сега отношенията им не са такива, каквито бяха. И никога няма да бъдат. Познавам буквално дузини семейства и приятели, добри хора, които опитаха подобни партньорства. Не знам дори един случай, при който нещата да са тръгнали добре. Нито един. Брат срещу брат. Дъщеря срещу баща. Най-добър приятел срещу най-добър приятел. Парите правят странни неща с хората.
Есперанца отново кимна.
— Нашето приятелство може да преживее всичко — продължи Майрън. — Но не съм сигурен, че може да преживее и едно партньорство.