— Е, Дебра…
— Стига с това Дебра. Имам красив посетител и няма да го деля с теб. Изчезвай.
Снизходителната усмивка на Беки загуби увереността си.
— Дебра — каза тя с тон, който би трябвало да прозвучи приятелски, — знаеш ли къде сме?
— Разбира се — рязко отговори Дебра. — Съюзниците току-що бомбардираха Мюнхен. Враговете се предадоха. Аз съм младо момиче, което стои на южния кей в Манхатън. Океанският бриз охлажда лицето ми. Чакам моряците да пристигнат, за да мога да целуна страстно първият, който слезе от кораба.
Дебра Уитакър намигна на Майрън.
Беки каза:
— Дебра, не е 1945 година, а…
— Знам, по дяволите. За бога, Беки, не бъди такава тъпанарка.
Дебра седна и се наведе към Майрън.
— Истината е, че понякога изпадам в такива състояния. Понякога съм тук. Понякога пътувам във времето. Когато дядо ми страдаше от това, го наричаха „втвърдяване на артериите“. Когато дойде ред на майка ми, го нарекоха „сенилност“. А на мен ми говорят за Паркинсон и Алцхаймер.
Дебра се вгледа в сестрата. Мускулите на лицето й потръпнаха.
— Моля те, Беки — каза старицата. — Изчезни оттук, докато съм още с всичкия си.
Беки изчака една секунда, като се опитваше да задържи несигурната си усмивка. Майрън й кимна и тя се отдалечи от тях.
Дебра Уитакър се наведе по-близо към него.
— Обичам да я тормозя — прошепна тя. — Това е единственото преимущество на старостта.
Тя сложи ръце в скута си и успя да се усмихне леко.
— Знам, че току-що ми каза, но вече забравих името ти.
— Майрън.
Тя го погледна учудено.
— Не, не беше това. Андре? Приличаш на Андре. Той правеше косата ми навремето.
Беки ги наблюдаваше внимателно от ъгъла на стаята, готова всеки момент да се впусне в действие.
Майрън реши да започне направо.
— Госпожо Уитакър, искам да ви задам няколко въпроса за Елизабет Брадфорд — каза той.
— Лизи?
Очите на старицата се оживиха.
— Тя тук ли е? — запита Дебра.
— Не, госпожо.
— Мислех, че тя умря.
— Така е.
— Горката. Устройваше такива прекрасни приеми. Във фермата Брадфорд. Окачаха фенери из целия двор. Идваха стотици гости. Лизи винаги поръчваше най-добрия оркестър и най-добрите готвачи. Страхотно се забавлявах на приемите й. Издокарвах се и…
Нещо в очите на старата жена проблесна. Вероятно прозрението, че никога вече няма да има приеми и покани. Тя замълча.
— Писали сте доста за Елизабет Брадфорд в колоната си — каза Майрън.
— О, разбира се — отговори Дебра и махна с ръка. — Лизи беше много подходяща. Най-изисканата светска дама. Но…
Дебра отново замълча и погледна встрани.
— Но какво? — запита Майрън.
— Ами не съм писала за Лизи от месеци. Странно. Миналата седмица Констънс Лоурънс проведе благотворителния бал, а Лизи отново я нямаше. А то беше любимото й събитие. През последните четири години тя го ръководеше.
Майрън кимна, като се опитваше да не се обърка в променящите се епохи.
— Но Лизи вече не ходи на приеми, нали? — запита той.
— Не, не ходи.
— Защо?
Дебра Уитакър сякаш се стресна и го изгледа подозрително.
— Как се казваш? — попита тя отново.
— Майрън.
— Това го чух. Питам за фамилията ти.
— Болитар.
Нов проблясък.
— Синът на Елън?
— Точно така.
— Елън Болитар — каза старицата с широка усмивка. — Как е тя?
— Добре е.
— Много умна жена. Кажи ми, Майрън, тя все още ли разкъсва на парчета свидетелите на противниковата страна?
— Да, госпожо.
— Много умна жена.
— Тя страхотно харесваше колоната ви — каза Майрън.
Лицето на старата жена светна.
— Елън Болитар, адвокатката, чете колоната ми?
— Всяка седмица. Това е първото, което прочита.
Дебра Уитакър се облегна назад и поклати глава.
— Как намирате това? — запита тя. — Елън Болитар чете колоната ми.
Дебра се усмихна на Майрън, който започваше да се обърква от глаголните времена и промяната в годините, но упорито се опитваше да не се оплете напълно.
— Толкова добре си прекарваме, нали, Майрън?
— Да, госпожо, така е.
Усмивката й внезапно се стопи.
— Никой тук не помни колоната ми — каза тя. — Всички са много мили и сладки. Отнасят се с мен добре. Но за тях съм просто още една старица. Стигаш до определена възраст и изведнъж ставаш невидим. Хората забелязват само тази гниеща черупка. Не осъзнават, че мозъкът в нея е работел добре, че това тяло е ходило на изискани приеми и е танцувало с красиви мъже. Не виждат това. Не мога да си спомня какво закусих днес, но помня онези приеми. Мислиш ли, че това е странно?