Майрън поклати глава.
— Не, госпожо — отговори той.
— Помня последното соаре на Лизи, сякаш беше вчера. Носеше черна рокля без презрамки и перли. Беше загоряла и много красива. Аз бях облечена в яркорозова лятна рокля и все още мъжете се обръщаха след мен.
— Какво стана с Лизи, госпожо Уитакър? Защо спря да ходи по приеми?
Дебра Уитакър внезапно се скова.
— Аз съм светска репортерка — каза тя. — А не клюкарка.
— Разбирам. Не искам да съм любопитен. Но може да е много важно.
— Лизи е моя приятелка.
— Видяхте ли я след онзи прием?
Очите й отново загледаха разсеяно.
— Мислех, че тя пиеше прекалено много — каза Дебра. — Дори се чудех дали няма сериозен проблем в това отношение.
— Проблем с пиенето?
— Не обичам да клюкарствам. Пиша светската колона. Не обичам да наранявам хората.
— Ценя това, госпожо Уитакър.
— Но грешах.
— Грешахте?
— Лизи няма проблем с пиенето. Разбира се, пийва по някое и друго питие, но е прекалено добра домакиня, за да мине границата.
Отново промяна на глаголното време.
— Видяхте ли я след онзи прием? — повтори Майрън.
— Не — меко отговори Дебра. — Никога.
— А не говорихте ли с нея по телефона?
— Звъннах й два пъти. След като пропусна приема на Удмиърс и бала на Констънс. Знаех, че има нещо нередно. Но никога не успях да говоря с нея. Или не си беше у дома, или не можеше да дойде до телефона.
Старицата вдигна очи към Майрън.
— Знаеш ли къде е тя? Мислиш ли, че ще се оправи?
Майрън не знаеше как да отговори. Нито в кое време.
— Тревожите ли се за нея? — попита той.
— Разбира се. Лизи сякаш изчезна. Разпитах най-близките й приятели от клуба, но никой от тях не я бе виждал — отговори Дебра и се намръщи. — Всъщност те не са й истински приятели. Приятелите не клюкарстват по този начин.
— По кой начин?
— За Лизи.
— Какво за нея?
Гласът й зашепна конспираторски.
— Мислех, че Лизи се държи странно, защото пие. Но не било така.
Майрън се наведе напред и също прошепна:
— Какво тогава?
Дебра Уитакър се вторачи в него. Очите й бяха насълзени и замъглени. Майрън се зачуди какво ли точно виждаха старческите очи.
— Криза — най-после каза тя. — Дамите в клуба си шепнеха, че Лизи изпаднала в нервна криза и Артър я изпратил някъде. В институция с тапицирани и шумоизолирани стени.
Майрън усети как изстива.
— Клюки — презрително каза Дебра. — Грозни слухове.
— Вие не повярвахте ли?
— Обясни ми нещо — каза старицата, като се поизправи и облиза устните си, които изглеждаха толкова сухи, сякаш всеки момент щяха да се напукат. — Ако Елизабет Брадфорд е била заключена в лудница, как така падна от балкона в собствената си къща?
Майрън кимна. Имаше повод за размисъл.
Глава двадесет и шеста
Майрън остана още малко в старческия дом и поговори с Дебра Уитакър за хора и времена, които никога не бе познавал. Най-после Беки сложи край на посещението му. Майрън обеща, че отново ще посети старата дама. Каза, че ще се опита да доведе и майка си. И щеше да го стори. Дебра Уитакър се сбогува с него и се затътри към стаята си. Майрън се зачуди дали старицата щеше да помни посещението му, докато стигне дотам. После се запита дали това въобще има някакво значение.
Той се насочи към колата си и звънна в кабинета на Артър Брадфорд. Секретарката го уведоми, че бъдещият губернатор е в Белвил. Майрън благодари и затвори. Погледна часовника си и потегли. Ако нямаше задръствания, щеше да успее да стигне навреме.
Когато пое по магистралата „Гардън Стейт“, Майрън позвъни в службата на баща си. Елоиз, дългогодишната секретарка на баща му, каза същото изречение, което повтаряше всеки път от двайсет и пет години, когато Майрън търсеше баща си:
— Ще те свържа веднага, Майрън.
Нямаше значение дали баща му беше зает, или говореше по телефона, или пък в кабинета му имаше човек. Баща му беше инструктирал секретарката си, че винаги, когато синът му се обади, могат да го безпокоят.