— Няма нужда — каза Майрън. — Просто му кажи, че ще се отбия при него след час-два.
— Тук? Господи, Майрън, не си идвал тук от години.
— Да, знам.
— Нещо лошо ли се е случило?
— Нищо, Елоиз. Просто искам да поговоря с него. Кажи му, че няма за какво да се тревожи.
— О, баща ти толкова ще се зарадва.
Майрън не беше много сигурен.
Автобусът, с който Артър Брадфорд провеждаше обиколките по кампанията си, беше изрисуван с червени и сини райета и големи бели звезди. „Брадфорд губернатор“ беше изписано с гигантски черни букви. Прозорците бяха толкова затъмнени, че никой от бедните му избиратели не можеше да види лидера си. Много мило.
Артър Брадфорд стоеше до вратата на автобуса с микрофон в ръка. До него стърчеше брат му Чанс и се усмихваше мило към камерата, сякаш искаше да каже: „Ох, този кандидат е просто прекрасен“. Вдясно от него стоеше Терънс Едуардс, братовчедът на Бренда. Той също беше залепил на лицето си усмивка, истинска като косата на Джо Бидън. И двамата носеха от онези кретенски рекламни шапки, които приличаха на нещо, украсяващо главите на бръснарски квартет.
Тълпата не беше голяма и се състоеше най-вече от възрастни хора. Много възрастни хора. Те изглеждаха разсеяни и се оглеждаха наоколо, като че ли някой ги бе привлякъл тук с обещание за безплатна храна. Други хора забавяха крачка и се приближаваха насам, за да хвърлят един поглед, също като пешеходци, забелязали лека катастрофа, които с нетърпение чакат шофьорите да се сбият. Сътрудниците на Брадфорд се мотаеха из тълпата и раздаваха лозунги и значки и дори от кретенските шапки с надписи „Брадфорд губернатор“. От време на време сътрудниците започваха да ръкопляскат и останалата част от тълпата ги следваше мързеливо. Виждаха се и известен брой представители на медиите, местни политически кореспонденти, които изглеждаха ужасно отегчени от това, което правеха, и очевидно се чудеха кое е по-лошо: да отразят още една лицемерна политическа реч, или да загубят крайник при авария в завод. Израженията им показваха, че тази дилема ги затруднява.
Майрън се набута в тълпата и тръгна към предните редици.
— Това, от което се нуждаем в Ню Джърси, е промяна — каза Артър Брадфорд. — Това, от което се нуждаем в Ню Джърси, е смел и решителен лидер. Това, от което се нуждаем в Ню Джърси, е губернатор, който няма да се поддава на чужди интереси.
О, господи.
Сътрудниците харесаха последното изречение. Избухнаха в аплодисменти, като порнозвезда, имитираща оргазъм. Тълпата се пооживи. Хората на Брадфорд започнаха да скандират: „Брадфорд! Брадфорд!“. Оригинално. От високоговорителите се чу друг глас:
— Дами и господа, бъдещият губернатор на Ню Джърси, Артър Брадфорд! Това, от което се нуждаем в Ню Джърси!
Аплодисменти. Артър махна с ръка на обикновените хорица. После слезе от трибуната и дори се ръкува с някои от тях.
Майрън усети потупване по рамото. Завъртя се. Зад него стоеше Чанс, който все още се усмихваше и носеше кретенската си шапка.
— Какво, по дяволите, искаш? — запита той.
Майрън посочи към главата му.
— Може ли да получа шапка като твоята?
— Не те харесвам, Болитар — отговори Чанс усмихнато.
Майрън имитира усмивката му.
— Ох, това ме нарани — оплака се той.
Двамата застанаха един срещу друг със замръзнали на лицата усмивки.
— Трябва да поговоря с Арт — каза Майрън.
Усмивката не слезе от лицето на Чанс. Най-добри приятели.
— Качвай се в автобуса — каза той.
— Разбира се — отговори Майрън. — Но след като вляза вътре, може ли да спра да се усмихвам? Бузите ме заболяха.
Чанс обаче вече му бе обърнал гръб. Майрън сви рамене и се качи в автобуса. Килимът на пода беше дебел и пухкав. Обикновените седалки бяха изтръгнати и подменени с шезлонги. По стените бяха окачени няколко телевизора. Виждаха се минибар с хладилник, телефони, компютърни терминали.
Кльощавият Сам беше единственият обитател на автобуса. Седеше отпред и четеше списание „Пийпъл“. Той хвърли поглед към Майрън, после се върна към списанието си.
— Петдесетте най-интересни хора — каза Сам. — И аз не съм един от тях.
Майрън кимна съчувствено.
— Ценят ги заради връзките им, а не по достойнство — утеши го Майрън.