— Политика — съгласи се Сам и обърна страницата. — Отивай отзад, приятел.
— Тръгвам — отвърна Майрън.
Той се настани в псевдофутуристично кресло, което приличаше на декор от „Галактика Батълстар“. Не му се наложи да чака дълго. Чанс се появи първи. Все още се усмихваше и махаше с ръка. После се качи Терънс Едуардс. Накрая Артър. Шофьорът натисна копчето и вратата се затвори. Веднага стана същото и с трите лица. Усмивките изчезнаха като изхвърлени маски.
Артър посочи на Терънс Едуардс мястото отпред. Той му се подчини и бързо се настани там. Артър и Чанс отидоха в задната част на автобуса. Артър изглеждаше спокоен. Чанс приличаше на човек със запек.
— Радвам се да те видя — каза Артър.
— Да — отвърна Майрън. — Винаги е удоволствие.
— Би ли искал едно питие?
— Разбира се.
Автобусът потегли. Тълпата се струпа около него и замаха към прозорците. Артър Брадфорд ги изгледа с презрение. Човек от народа. Той подхвърли на Майрън кутия с някакво питие и отвори едно за себе си. Майрън се вгледа в кутията. Диетичен чай от праскови с лед. Не беше лошо. Артър седна и Чанс се настани до него.
— Какво мислиш за речта ми? — попита Артър.
— Това, от което се нуждаем в Ню Джърси — каза Майрън, — са още политически клишета.
Артър се усмихна.
— Значи предпочиташ по-задълбочено обсъждане на болните въпроси, така ли? В тази жега? С тази тълпа?
— Какво мога да кажа? Все още харесвам: „Гласувайте за Арт. Той има закрит басейн“.
Брадфорд пренебрегна коментара му.
— Научи ли нещо ново за Анита Слотър? — попита той.
— Не — отговори Майрън. — Но научих нещо ново за покойната ти жена.
Артър се намръщи. Лицето на Чанс се зачерви.
— Трябваше да се опитваш да откриеш Анита Слотър — каза Артър.
— Странна работа е тази — каза Майрън. — Винаги, когато се вгледам в изчезването й, се натъквам на смъртта на жена ти. Защо, мислиш, става така?
Чанс не издържа и се намеси.
— Защото си малоумен идиот.
Майрън го погледна развеселено и сложи пръст на устните си.
— Шшт.
— Безполезно — обади се Артър. — Напълно безполезно. Казах ти многократно, че смъртта на Елизабет няма нищо общо с изчезването на Анита Слотър.
— Тогава ми обясни защо жена ти спря да ходи по приеми — каза Майрън.
— Моля?
— През последните шест месеца от живота на жена ти никой от приятелите й не я е виждал. Вече не е ходила по приеми. Дори не е посещавала клуба си.
— Кой ти разказа това?
— Говорих с няколко от приятелите й.
Артър се усмихна.
— Говорил си — каза той — с една сенилна дърта коза.
— Внимавай, Арти. Сенилните кози имат право да гласуват.
Майрън замълча за момент и добави:
— Хей, даже има и рима. Може да си направиш нов лозунг за кампанията: „Сенилни козлета, нуждаем се от вашите гласчета“.
Никой не извади химикалка.
— Губиш ми времето и вече няма да се опитвам да ти помагам — каза Артър. — Ще накарам шофьора да те остави някъде.
— Мога да отида при журналистите — каза Майрън.
Чанс подскочи.
— А аз мога да вкарам един куршум в сърцето ти — заплаши го той.
Майрън отново долепи пръст до устните си.
— Шшт.
Чанс се канеше да добави нещо, но Артър го изпревари.
— Имахме сделка — каза той. — Аз помагам на Бренда Слотър да не влезе в затвора. Ти търсиш Анита Слотър и пазиш името ми далеч от пресата. Но ти настоятелно продължаваш да се ровиш из ненужни неща. Това е грешка. Безсмисленото ти ровене накрая ще привлече вниманието на съперника ми и ще му даде нещо, което да използва срещу мен.
Брадфорд зачака Майрън да каже нещо, но той не проговори.
— Не ми оставяш избор — продължи Артър. — Ще ти кажа това, което искаш да знаеш. Тогава ще разбереш, че то не е свързано с настоящите проблеми. И тогава ще продължим напред.
Чанс не хареса идеята.
— Артър, не говориш сериоз…
— Седни отпред, Чанс.
— Но… — заекна Чанс. — Той може би работи за Дейвисън.
Артър поклати глава.
— Не.
— Но не можеш да си сигурен…
— Ако работеше за Дейвисън, вече поне десет човека щяха да се ровят из тази история. Но ако Майрън продължи да се рови в нея, той определено ще бъде забелязан от хората на Дейвисън.
Чанс погледна към Майрън, който му намигна.