— Това не ми харесва — каза Чанс.
— Седни отпред, Чанс.
Чанс се надигна, събирайки цялото си достойнство, от което не беше останало нищо, и се затътри към предницата на автобуса.
Артър се обърна към Майрън.
— Не е нужно да споменавам, че това, което ще ти кажа, е строго поверително. Ако бъде повторено…
Той реши да не завършва изречението.
— Говори ли вече с баща си?
— Не.
— Това ще ти помогне.
— В какво ще ми помогне?
Артър Брадфорд не отговори. Седеше мълчаливо и гледаше през прозореца. Автобусът спря на светофара. Група хора започнаха да махат към прозорците. Артър гледаше през тях, сякаш бяха прозрачни.
— Обичах жена си — започна той. — Искам да разбереш това. Запознахме се в колежа. Един ден я видях да върви през поляната и…
Светофарът светна зелено. Автобусът потегли отново.
— И нищо в живота ми вече не беше същото.
Артър погледна към Майрън и се усмихна.
— Невероятно, нали?
Майрън сви рамене.
— Звучи хубаво — каза той.
— О, беше.
Артър наклони глава при спомена и за момент политикът бе заменен от истинско човешко същество.
— Ние с Елизабет се оженихме една седмица след като се дипломирахме. Вдигнахме голяма сватба във фермата. Трябваше да я видиш. Шестстотин човека. Семействата ни бяха адски щастливи, макар че на нас въобще не ни пукаше. Бяхме влюбени. И притежавахме увереността на младите, че това никога няма да се промени.
Той отново отмести очи от Майрън. Автобусът бръмчеше. Някой включи един от телевизорите и намали звука.
— Първият удар дойде година след сватбата. Елизабет научи, че не може да има деца. Някакъв дефект на матката. Можеше да забременее, но помяташе преди края на първите три месеца. Странна работа, като се замислиш. Още в самото начало Елизабет имаше нещо, което аз възприемах като „прекалено кротки моменти“. Някой би ги нарекъл пристъпи на меланхолия. Но на мен не ми приличаха на меланхолия, а по-скоро на моменти на вглъбеност. Намирах ги странно привлекателни. Можеш ли да разбереш това?
Майрън кимна, но Артър все още гледаше през прозореца.
— Но после пристъпите започнаха да зачестяват. И ставаха все по-дълбоки. Предполагам, че това е естествено. Кой не би бил тъжен при тези обстоятелства? Днес, разбира се, щяха да обявят Елизабет за маниакално депресирана — каза Артър и се усмихна тъжно. — Казват, че всичко е физиологично. Просто химичен дисбаланс в мозъка или нещо подобно. Някои дори твърдят, че външните стимули били без значение, че дори без проблема с безплодието Елизабет щяла да се разболее по същия начин.
Брадфорд замълча за момент и погледна към Майрън.
— Вярваш ли в това? — попита той.
— Не знам — отговори Майрън.
Артър, изглежда, не го чу.
— Предполагам, че е възможно — продължи той. — Психическите болести са толкова странни. Разбираме физическите проблеми. Но когато мозъкът не работи рационално, не схващаме проблема. Можем да съчувстваме, но не можем да разберем. И така аз наблюдавах как Елизабет постепенно се влошава. Приятелите ни, които я смятаха за ексцентрична, започнаха да се чудят. От време на време кризите бяха толкова силни, че трябваше да лъжем, че заминавам, и си оставахме у дома. Това продължи години. Жената, в която се влюбих, бавно изчезваше. Много преди смъртта й, поне пет-шест години преди това, тя вече бе различен човек. Разбира се, опитахме всичко възможно. Осигурихме й най-добрите медицински грижи, но нищо не можа да спре пропадането. Накрая Елизабет въобще не можеше да излиза.
Тишина.
— Изпратихте ли я в лудница? — попита Майрън.
Артър отпи от чая си. Пръстите му се заиграха с етикета на кутията.
— Не — отговори той най-после. — Семейството ми ме караше да я изпратя там, но аз не можех. Знаех, че Елизабет вече не е жената, която обичах. Знаех, че мога да продължа да живея без нея. Но не можех да я изоставя. Дължах й поне това, независимо в какво се беше превърнала.
Майрън кимна и не проговори. Телевизорът вече не работеше, но сега радиото гърмеше с пълна сила. Сам четеше списанието си. Чанс непрекъснато надничаше през рамо. Очите му приличаха на тесни цепки.
— Наех медицински сестри на пълен работен ден и оставих Елизабет у дома. Продължих да си живея живота, докато тя продължаваше да потъва в забравата. Вероятно семейството ми е било право. Трябваше да я изпратя в някоя клиника.