Сам повдигна пистолета към нивото на очите си и се усмихна.
Майрън кимна към него.
— Какво ще кажеш за една проява на доверие? — запита той.
Артър кимна.
— Сам — каза той.
Сам свали пистолета. Върна се на мястото си и взе списанието.
Майрън притисна оръжието си малко по-силно. Чанс изстена. После и Майрън прибра пистолета.
Автобусът го остави при колата му. Сам му махна с ръка, докато слизаше от автобуса. Майрън му кимна в отговор. Автобусът продължи надолу по улицата и изчезна зад ъгъла. Майрън осъзна, че досега бе сдържал дъха си. Опита се да се отпусне и да разсъждава правилно.
— Проблеми с катетри — високо каза той. — Отвратително.
Глава двадесет и седма
Офисът на баща му все още се помещаваше в един склад в Нюарк. Преди години тук произвеждаха бельо. Но вече не. Сега вкарваха готови продукти от Индонезия и Малайзия или някое друго място, където детският труд беше разрешен. Всички знаеха, че има нарушения, но все пак купуваха стоките, защото така спестяваха малко пари, а и честно казано, въпросът беше доста спорен. Лесно беше да си против работата на децата по фабриките. Лесно беше да протестираш срещу това, че им плащат по дванайсет цента на час. Лесно беше да заклеймиш родителите им и да негодуваш срещу подобна експлоатация. По-трудно ставаше, когато дилемата бе дванайсет цента или глад. Експлоатация или смърт.
А най-лесно беше въобще да не се замисляш по въпроса.
Преди трийсет години, когато в Нюарк все още произвеждаха бельо, много от чернокожите в града работеха при баща му. Той смяташе, че се отнася добре с работниците си. Мислеше, че го смятат за добър началник. Когато през 1968 година избухнаха бунтовете, същите тези работници изгориха четири от фабричните му сгради. Баща му никога вече не погледна на тях по същия начин.
Елоиз Уилямс работеше за баща му още отпреди бунтовете.
— Докато съм жив — казваше често баща му, — Елоиз ще има работа.
Тя му беше като втора жена. Грижеше се за него през работно време. Спореха и се караха и се цупеха един на друг. И наистина се обичаха. Майка му беше наясно с това.
— Благодаря на Бога, че Елоиз е по-грозна от чернобилска крава — казваше майка му, — иначе щях да започна да се съмнявам.
В миналото фабриката на баща му се състоеше от пет сгради. Сега беше останал само складът. Баща му го използваше да складира пристигащите отвъд океана пратки. Офисът му беше разположен в средата и се издигаше почти до тавана. И четирите стени бяха стъклени и даваха възможност на баща му да наблюдава стоката си като затворнически надзирател в главната кула.
Майрън изкачи металните стълби. Когато стигна догоре, Елоиз го поздрави със здрава прегръдка и пощипване по бузата. Майрън почти очакваше секретарката на баща му да бръкне в чекмеджето си и да извади оттам някоя играчка. Когато идваше тук като дете, тя винаги беше готова за него. Поднасяше му воден пистолет или книжка с комикси. Но този път само го прегърна и Майрън едва ли не се разочарова.
— Влизай направо вътре — каза Елоиз.
Нямаше позвъняване. Нямаше очакване на разрешение от страна на баща му.
През стъклото Майрън видя, че баща му говореше по телефона. Оживено. Както винаги. Майрън влезе в кабинета. Баща му вдигна пръст към него.
— Ърв, казах ти — утре. Никакви извинения. Утре, чу ли?
Неделя, но въпреки това всички работеха. Все по-ограниченото време за почивка в края на двадесети век.
Баща му затвори телефона. Погледна към Майрън и целият засия. Майрън заобиколи бюрото и целуна баща си по бузата. Както винаги кожата му напомняше за шкурка и ухаеше слабо на „Олд Спайс“. Точно както трябваше.
Баща му беше облечен като член на израелския Кнесет: графитеносив панталон с бяла разкопчана риза и фланелка отдолу. Бели косми се показваха изпод фланелката му. Баща му определено принадлежеше към семитската раса — мургава маслинена кожа и нос, който хората учтиво наричаха „едър“.
— Помниш ли „Дон Рико“? — попита баща му.
— Онова португалско заведение, в което ходехме навремето?
Баща му кимна.
— Свършено е с него. От миналия месец. Мануел поддържаше заведението чудесно в продължение на трийсет и шест години. Но му се наложи да се откаже от него.
— Съжалявам да го чуя — каза Майрън.
Баща му издаде неясен звук и махна с ръка.
— На кого, по дяволите, му пука? Просто си бъбря, защото съм леко разтревожен. Елоиз каза, че си звучал странно по телефона — обясни баща му с мек глас. — Всичко наред ли е?