— Съвсем добре съм.
— Имаш ли нужда от пари или нещо друго?
— Не, татко, нямам нужда от пари.
— Но има нещо, нали?
Майрън реши да не губи повече време.
— Познаваш ли Артър Брадфорд? — запита той.
Лицето на баща му пребледня. Не постепенно, а изведнъж. Той се заигра с нещата по бюрото си. Оправи семейните снимки, като се замота с онази, на която се виждаше Майрън с купа в ръка, след като „Дюк“ спечели шампионската титла. До нея се въргаляше празна кутия от понички. Баща му я взе и я хвърли в кошчето за боклук. Най-после каза:
— Защо ме питаш?
— Набърках се в нещо.
— И Артър Брадфорд е замесен в него?
— Да — отговори Майрън.
— Откажи се от тази работа. Бързо.
Баща му вдигна пластмасова чаша кафе до устата си и изви врат. Чашата беше празна.
— Брадфорд ми каза да те разпитам за него — обясни Майрън. — За него и онзи тип, който работи за него.
— Сам Ричардс? — запита той с благоговение. — Жив ли е още?
— Да.
— Господи.
Тишина. После Майрън запита:
— Откъде ги познаваш?
Баща му отвори чекмеджето на бюрото си и затърси нещо. После извика Елоиз. Тя дойде до вратата.
— Къде е аспиринът? — попита баща му.
— В дясното чекмедже. В лявата страна отзад. Под кутията с гумени ластичета — каза Елоиз и се обърна към Майрън: — Би ли искал едно „Ю-Ху“? — попита тя.
— Да, моля.
Все още купуваха „Ю-Ху“. Майрън не беше идвал в офиса на баща си почти десет години, а те все още купуваха любимото му питие. Баща му намери кутийката с аспирин и се заигра с капачката. Елоиз излезе и затвори вратата след себе си.
— Никога не съм те лъгал — каза баща му.
— Знам.
— Исках да те предпазя. Така постъпват родителите. Защитават децата си. Когато видят, че идва опасност, опитват се да я отстранят или да поемат удара.
— Не можеш да поемеш този удар вместо мен — каза Майрън.
Баща му кимна бавно.
— Това не прави нещата по-лесни.
— Ще се оправя — успокои го Майрън. — Просто трябва да знам срещу какво съм изправен.
— Изправен си срещу истинското зло — отговори баща му, като извади две таблетки и ги преглътна без вода. — Изправен си срещу чиста жестокост, срещу хора без съвест.
Елоиз се върна с кутия „Ю-Ху“. Оглеждайки ги внимателно, тя мълчаливо подаде питието на Майрън и ги остави сами. В далечината някакъв електрокар подаде писукащ сигнал, че тръгва на заден ход.
— Беше около година след бунтовете — започна баща му. — Вероятно си прекалено млад, за да ги помниш, но бунтовете съсипаха този град. И до ден-днешен раната още не е заздравяла. Всъщност е точно обратното. Също като при моите стоки — посочи той към кашоните долу. — Дрехата се разпаря около подгъва и никой не прави нищо, докато цялата не се разпадне. Това е Нюарк. Разпрана дреха. Както и да е, моите работници най-после се върнаха, но вече не бяха същите хора. Бяха разгневени. Аз вече не бях техен работодател, а потисник. Гледаха ме, сякаш аз лично съм докарал тук предците им, оковани във вериги. После хулиганите започнаха да ги провокират. Производството отиваше по дяволите. Цените на труда ставаха все по-високи. Градът се готвеше да експлодира. И тогава бандитите поведоха работниците. Искаха да създадат профсъюз. Всъщност настояваха за това. Аз, разбира се, бях против тази идея.
Баща му погледна през стъклената стена към безкрайните редици с кашони. Майрън се зачуди колко ли пъти баща му бе виждал тази гледка. Зачуди се какво ли мислеше баща му, когато поглеждаше навън, и за какво мечтаеше през всички тези години в прашния склад. Майрън разтърси кутията и отвори капачката. Звукът стресна баща му, който погледна отново към сина си и успя да се усмихне.
— Старият Брадфорд беше свързан с мафиотите, които искаха да създадат профсъюза. Това бяха хората, които участваха в тази история: мафиоти, бандити, боклуци, които се занимаваха с всичко от проституция до хазарт. И внезапно станаха експерти по трудовите въпроси. Но аз реших да се боря с тях и започнах да побеждавам. И един ден старият Брадфорд изпрати сина си Артър тук. За да си поговори с мен. Сам Ричардс беше с него. Копелето просто се облегна на стената и не проговори. Артър седна и сложи крака на бюрото ми. Каза, че трябва да се съглася с профсъюза. Всъщност трябвало да го подкрепя. Финансово. С щедри дарения. Казах на малкия сополанко, че има друга дума за това и тя е „рекет“. Казах му да се разкара от офиса ми.