Едри капки пот покриха челото на баща му. Той извади носната си кърпа и ги попи. В ъгъла на кабинета имаше вентилатор и се въртеше напред-назад, дразнейки с прохладни моменти, следвани от задушна горещина. Майрън се вторачи в семейните снимки, спирайки се на онази с родителите му, пътешестващи из Карибите. Това пътуване беше преди около десетина години. Майка му и баща му бяха облечени в пъстри ризи и изглеждаха здрави, загорели и много по-млади. Това го стресна.
— И какво стана след това? — попита Майрън.
Баща му преглътна тежко и заговори отново:
— Сам най-после проговори. Дойде до бюрото ми и се вгледа в семейните снимки. Усмихна се, сякаш беше стар приятел на семейството. После метна на бюрото ми градинарска ножица.
Майрън се вледени.
Баща му продължи да говори. Очите му бяха ококорени и нефокусирани.
— Представи си какво може да причини на един човек тази ножица — каза Сам. — Представи си как реже от някого парче по парче. Представи си не колко дълго време ще е нужно да умреш, а колко дълго ще можеш да запазиш някого жив. Това беше всичко, което каза. После Артър Брадфорд се разсмя и двамата излязоха от кабинета.
Баща му отново хвана чашата за кафе, но тя си беше празна. Майрън му подаде кутията „Ю-Ху“, но баща му поклати глава.
— Прибрах се у дома и се опитах да се престоря, че всичко е наред. Опитах се да ям, опитах се да се усмихна. Играх с теб в двора. Но не можех да спра да мисля за думите на Сам. Майка ти усети, че нещо не е наред, но като никога не ме притисна. По-късно си легнах. Отначало не можах да заспя. Точно както Сам каза — не спирах да си представям. Как режат някого на малки парченца. Бавно. И всяка рана поражда нов писък. И внезапно телефонът звънна. Скочих и погледнах часовника. Беше три сутринта. Вдигнах телефона, но никой не проговори. Затова затворих и станах от леглото.
Дишането на баща му се затрудни. Очите му се напълниха със сълзи. Майрън пристъпи към него, но той вдигна ръка, за да го спре.
— Нека да довърша — помоли той.
Майрън кимна и седна на мястото си.
— Влязох в стаята ти — продължи баща му с безжизнен, монотонен глас. — Вероятно знаеш, че често го правех. Понякога просто стоях и те гледах как спиш.
По лицето му потекоха сълзи.
— И така, влязох в стаята ти. Чувах дълбокото ти дишане. Звукът ме успокои незабавно. Усмихнах се. После се приближих до теб, за да те завия по-добре. И тогава я видях.
Баща му притисна юмрук към устата си, сякаш да сподави кашлицата си. Гърдите му се повдигнаха развълнувано. Думите му изскочиха забързано.
— На леглото ти. Върху одеялото. Градинарска ножица. Някой беше влязъл в стаята ти и беше оставил ножицата на леглото ти.
Ледена ръка стисна сърцето на Майрън. Баща му го погледна със зачервени очи.
— Човек не се бори срещу такива хора, Майрън — каза той. Защото не може да ги победи. Не е въпрос на смелост. А на загриженост. Имаш хора, които обичаш. Те са свързани с теб. Тези хора дори не разбират това. Нямат чувства. Как да нараниш човек, който няма чувства?
Майрън нямаше отговор.
— Просто се оттегляш — каза баща му. — Няма нищо срамно.
Майрън се изправи. Баща му също. Прегърнаха се здраво. Майрън затвори очи. Баща му приглади косата му. Майрън се притисна към него и вдъхна аромата на „Олд Спайс“. Върна се във времето, припомняйки си как същата ръка го беше прегръщала след удара на Джо Давито.
Все още ръката го успокояваше. След всички тези години това беше най-сигурното място на света.
Глава двадесет и осма
Градинарска ножица.
Не можеше да е съвпадение. Майрън грабна мобифона и позвъни в салона, където тренираше Бренда. След няколко минути чу гласа й.
— Здрасти — каза тя.
— Здрасти.
И двамата замълчаха.
— Обичам разговорливи мъже — каза Бренда.
— Аха — изсумтя Майрън.
Бренда се засмя. Звукът беше мелодичен и прободе сърцето му.
— Как си? — попита той.
— Добре — отговори тя. — Играта помага. Освен това мислих за теб много. Това също помага.
— И на мен също — отвърна Майрън.
Духовити реплики. Една след друга.
— Ще дойдеш ли на мача довечера? — попита Бренда.
— Разбира се. Искаш ли да те взема?
— Не. Ще се кача в автобуса с останалите от отбора.