— А устройството на телефона на Бренда?
— Скорошно. Но тя живее там само от няколко месеца. Освен това Хол намерил подслушвателни устройства из цялото жилище на Бренда. Едно под бюрото в спалнята й. Второ под канапето в общата стая.
— Микрофони?
Уин кимна.
— Някой се интересува не само от телефонните разговори на Бренда.
— Господи.
Уин почти се усмихна.
— Да. И аз реших, че ще ти се стори странно.
Майрън се опита да вкара новите данни в мозъка си.
— Някой очевидно шпионира семейството от дълго време — каза той.
— Очевидно — съгласи се Уин.
— Това навежда на мисълта, че става дума за човек с ресурси.
— Наистина.
— Тогава трябва да е семейство Брадфорд — каза Майрън. — Те търсят Анита Слотър. Доколкото знаем, я търсят вече двайсет години. Това е единственото, което има логика. И знаеш ли какво още означава това?
— Моля те, сподели — отвърна Уин.
— Артър Брадфорд ме е мамил.
Уин изохка.
— Лъжлив политик? Сигурно после ще ми кажеш, че и великденското зайче не съществува?
— Точно както си мислехме отначало — каза Майрън. — Анита Слотър е избягала, защото се е уплашила. И затова Артър Брадфорд е готов да ни сътрудничи. Той иска да намеря Анита, за да може да я убие.
— А после ще се опита да убие и теб — добави Уин, оглеждайки косата си в страничното огледало. — Не е лесно да си толкова красив — каза той.
— А ти спокойно страдаш, без да се оплакваш.
— Такъв съм си аз.
Уин хвърли един последен поглед и върна огледалото на мястото му.
Клей Джаксън живееше в редица къщи, чиито задни дворове гледаха към шосе 280. Кварталът изглеждаше работнически. Къщите бяха двуфамилни, с изключение на няколко ъглови, чиито първи етажи бяха превърнати в кръчми. Изтощени неонови реклами на „Будвайзер“ проблясваха зад мърлявите прозорци. Всички огради бяха телени. През пукнатините по тротоарите се подаваха толкова много плевели, че не можеше да се определи къде свършват тротоарите и къде започват малките ливадки пред къщите.
Изглежда, обитателите на квартала бяха само черни. Майрън отново усети необяснимо неудобство.
Срещу къщата на Клей Джаксън се виждаше малък парк. Хората в него се готвеха за барбекю. Течеше бейзболен мач. Висок смях се носеше от всички страни. Чуваше се и силна музика. Когато Майрън и Уин излязоха от колата, всички очи се обърнаха към тях. Тонколоната внезапно замълча. Майрън се насили да се усмихне. Уин остана напълно безразличен към огледа.
— Вторачили са се в нас — каза Майрън.
— Ако двама чернокожи спрат пред дома ти в Ливингстън — каза Уин, — как ще бъдат посрещнати?
Майрън кимна.
— Значи според теб съседите вече звънят в полицията и описват „двамата подозрителни младежи“, които бродят из улиците на квартала?
Уин повдигна вежди.
— Младежи?
— Иска ми се да мисля, че все още сме такива.
— Мечти.
— Така си е.
Отправиха се към дома на Клей, който приличаше на къщата от „Улица Сезам“. Някакъв мъж ровеше в близката кофа за боклук, но той въобще не приличаше на Сърдиткото Оскар. Майрън почука на вратата. Уин се огледа наоколо. Бейзболистите и приготвящите скарата все още стояха вторачени в тях. Не изглеждаха доволни от онова, което съзираха.
Майрън почука отново.
— Кой е? — извика женски глас.
— Казвам се Майрън Болитар. А това е Уин Локуд. Бихме искали да се видим с Клей Джаксън, ако е възможно.
— Бихте ли изчакали една секунда?
Изчакаха поне една минута. После чуха изтракването на верига. Топката на вратата се завъртя и пред тях се появи някаква жена. Беше чернокожа, вероятно на около четиридесет години. Усмивката й трептеше като неоновите реклами по витрините на кръчмите.
— Аз съм майката на Клей — представи се тя. — Моля, заповядайте.
Последваха я вътре. Нещо ароматно се готвеше на печката. Стар климатик ръмжеше като реактивен самолет, но все пак работеше. Хладината беше приятна, макар и за кратко. Майката на Клей ги поведе по тесен коридор и ги изкара от къщата през кухненската врата. Отново бяха навън, този път в задния двор.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита тя, надвиквайки шума от движението по магистралата.
Майрън погледна към Уин, който намръщено отвърна на погледа му.