— Не, благодаря ви — отговори Майрън.
— Добре.
Усмивката вече трепкаше още по-бързо, като светлина от прожектор в дискотека.
— Отивам да доведа Клей. Веднага се връщам.
Кухненската врата се затръшна.
Останаха сами навън. Дворчето беше съвсем малко. Виждаха се лехи с пъстри цветя и два големи храста, които бавно умираха. Майрън пристъпи към оградата и се вгледа в магистралата. По четирилентовия път кипеше оживено движение. Изгорели газове се издигаха бавно във влажния въздух, без да се разсейват. Когато преглътна, Майрън реши, че е усетил вкуса им.
— Това не ми харесва — каза Уин.
Майрън кимна. Двама бели идват в дома ти. Не познаваш никой от тях. Не искаш никакви документи. Просто ги поканваш и ги оставяш на двора. Нещо определено не беше наред.
— Да видим какво ще стане — каза Майрън.
Не се наложи да чакат дълго. Осем едри мъже се появиха от три различни посоки. Двама нахлуха през кухненската врата.
Трима заобиколиха къщата отдясно. Още трима отляво. Всички носеха алуминиеви бейзболни бухалки и изражения, които казваха: „Хайде да ги сритаме по задниците“. Майрън усети как пулсът му се ускорява. Уин скръсти ръце. Само очите му се движеха.
Това не бяха улични гамени или членове на някоя банда. Бяха бейзболистите от парка. Възрастни мъже с тела, заякнали от ежедневния тежък труд — докери, хамали и други подобни. Някои държаха бухалките си готови за удар. Други ги бяха облегнали на раменете си. Трети нежно потупваха краката си с тях.
Майрън се намръщи към слънцето.
— Свършихте ли играта, момчета? — запита той.
Най-едрият застана отпред. Имаше огромно твърдо шкембе, мазолести длани и мускулестите ръце на човек, който с лекота можеше да прекърши тренировъчните уреди във фитнес залата. Бейзболното му кепе „Найк“ беше закопчано на последната дупка, но въпреки това му стоеше като еврейска молитвена шапчица. Тениската му носеше емблемата на „Рибок“. Кепе „Найк“, тениска „Рибок“. Странно съчетание на марки.
— Играта тепърва започва, глупако.
Майрън погледна към Уин, който каза:
— Добре поднесено, но липсва оригиналност. Освен това думата „глупако“ в края звучи излишно. Не съм възхитен от възможностите му да се изразява, но да изчакаме следващото остроумие.
Осемте мъже се скупчиха около двамата приятели. Найк/ Рибок, който очевидно беше водачът на групата, размаха бухалката си.
— Хей, „Чуден хляб“, довлечи си задника тук.
Уин погледна към Майрън, който каза:
— Мисля, че има предвид теб.
— Сигурно, защото и аз помагам за изграждането на силни тела по дванайсет начина — цитира Уин известната реклама.
После Уин се усмихна и сърцето на Майрън подскочи. Хората винаги постъпваха така. Вечно се прицелваха в Уин. Със своите метър и седемдесет и пет, Уин беше половин глава по-нисък от Майрън. Но не беше само това. Русата коса, бледото порцеланово лице, изпъстрено с тънки сини вени, изкарваха наяве най-лошото у хората. Уин изглеждаше мек, ленив и разглезен. От онези типове, които удряш и се пръсват като евтин порцелан. Лесна плячка. Всички обичат лесната плячка.
Уин пристъпи към Найк/Рибок. Повдигна вежди и му се ухили.
— Ти ли ме търсиш?
— Как се казваш, Чуден хляб?
— Търгуд Маршъл — отговори Уин.
Този отговор не се хареса на тълпата. Чу се мърморене.
— Да не подмяташ расистки забележки?
— Не аз наричам хората „Чуден хляб“.
Уин хвърли поглед към Майрън и вдигна палец. Майрън отвърна на жеста му. Ако това беше училищен спор, Уин щеше да е спечелил точка.
— Ченге ли си, Търгуд?
Уин се намръщи.
— В този костюм? — запита той, като подръпна реверите си. — Стига глупости, моля те.
— Какво искаш тогава?
— Искаме да поговорим с Клей Джаксън.
— За какво?
— За слънчевата енергия и ролята й в двадесети век.
Найк/Рибок огледа бойците си, които стесниха кръга около двамата приятели. Майрън усети пулсиране в ушите си. Продължи да наблюдава Уин и зачака.
— Струва ми се — продължи водачът, — че вие, бели момчета, искате отново да нараните Клей.
Той пристъпи по-близо до тях. Очи в очи.
— Струва ми се, че ние имаме право да използваме смъртоносна сила, за да го защитим. Така ли е, приятели?
Бойците изръмжаха в съгласие и повдигнаха бухалките си.
Движението на Уин беше внезапно и неочаквано. Той просто протегна ръка и грабна бухалката на Найк/Рибок. Устата на огромния мъж зейна изненадано. Той се вторачи в ръцете си, сякаш очакваше бухалката да се върне там всеки момент. Нямаше да стане. Уин я захвърли в ъгъла на двора.