— Страхуваш се от възможна опасност — обясни му Уин. — Когато би трябвало да се страхуваш от сигурната.
Той повдигна крака си и се приготви за нов удар.
Майрън пристъпи към него, но погледът на Уин го накара да замръзне на място. После Уин отново се усмихна. Беше спокойна, леко развеселена усмивка, която показваше, че е готов да нанесе удара. Освен това показваше, че Уин ще се наслаждава на действията си. Майрън беше виждал усмивката много пъти, но въпреки това кръвта му изстина.
— Ще броя до пет — каза Уин на момчето. — Но вероятно ще му смачкам черепа, преди да стигна до три.
— Двама бели — бързо каза Клей Джаксън. — С пистолети. Едрият ни завърза. Беше млад и приличаше на човек, който прекалява с тренировките. Дребният възрастен тип беше водачът. Той ни преряза сухожилията.
Уин се обърна към Майрън и разпери ръце.
— Можем ли вече да си тръгваме? — запита той.
Глава двадесет и девета
Когато се върнаха в колата, Майрън каза:
— Прекали.
— Аха — изсумтя Уин.
— Сериозно говоря, Уин.
— Искаше информация. Осигурих ти я.
— Не я исках по този начин.
— О, я моля те. Човекът ме нападна с бейзболна бухалка.
— Беше уплашен. Мислеше, че искаме да нараним племенника му.
Уин засвири на въздушна цигулка.
Майрън поклати глава.
— Хлапето вероятно щеше да ни каже.
— Съмнително. Този Сам доста го беше изплашил.
— И ти реши да го уплашиш още повече?
— Отговорът е, да — каза Уин.
— Не трябва да постъпваш така, Уин. Не можеш да нараняваш невинни хора.
— Аха — повтори Уин и погледна часовника си. — Свърши ли вече? Задоволи ли си нуждата да почувстваш морално превъзходство?
— Това пък какво, по дяволите, означава?
Уин го погледна сериозно.
— Знаеш как действам — бавно каза той. — И въпреки това винаги ме викаш.
Тишина. Ехото от думите на Уин увисна във влажния въздух също като изгорелите газове. Майрън стисна здраво волана. Кокалчетата на пръстите му побеляха.
Не проговориха отново, докато стигнаха до дома на Мейбъл Едуардс.
— Знам, че си агресивен — каза Майрън, докато паркираше колата. — Но в повечето случаи нараняваш хора, които си го заслужават.
Уин не отговори.
— Ако хлапето не беше проговорило, щеше ли да изпълниш заплахата си?
— Това не е въпрос — отвърна Уин. — Знаех, че момчето ще проговори.
— Да предположим, че не беше проговорило.
Уин поклати глава.
— Размишляваш върху нещо, което не е в кръга на вероятното.
— Обясни ми все пак.
Уин се замисли за момент.
— Никога не наранявам нарочно невинни хора — каза той. — Но и никога не отправям напразни заплахи.
— Това не е отговор, Уин.
Уин погледна към къщата на Мейбъл.
— Влизай вътре, Майрън. Губиш си времето.
Мейбъл Едуардс седна срещу него в малката всекидневна.
— Значи Бренда си спомня „Холидей Ин“ — каза тя.
Около окото й все още имаше жълтеникав остатък от синината, но щеше да изчезне дълго преди болката в слабините на Марио. Все още се мотаеха няколко от гостите, но къщата вече беше притихнала. Действителността се беше настанила в мрака. Уин седеше отвън и наблюдаваше.
— Много смътно — отговори Майрън. — Само неясни картини, но нищо конкретно.
Мейбъл кимна, сякаш това изглеждаше напълно обяснимо.
— Беше много отдавна — каза тя.
— Значи Бренда наистина е била в хотела?
Мейбъл сведе очи и приглади подгъва на роклята си. После се протегна към чашата чай.
— Бренда беше там — каза тя — с майка си.
— Кога?
Мейбъл поднесе чашата към устата си.
— В нощта, когато Анита изчезна.
Майрън се опита да не изглежда прекалено объркан.
— Значи тя е взела Бренда със себе си?
— Отначало, да.
— Не разбирам. Бренда никога не ми е споменавала нищо…
— Бренда беше на пет години. Не помни. Или поне Хорас така мислеше.
— Но и вие не ми казахте нищо преди.
— Хорас не искаше тя да знае за това — отвърна Мейбъл. — Мислеше, че то ще я нарани.
— И все пак не схващам. Защо Анита е завела Бренда в хотела?