Мейбъл Едуардс най-после отпи от чая си. После остави внимателно чашата си на масичката. Оправи роклята си отново и се заигра с верижката около врата й.
— Както ти казах и преди, Анита написа бележка на Хорас, в която му съобщаваше, че изчезва. Взе всичките му пари и избяга.
Майрън започна да загрява.
— Но е възнамерявала да вземе и Бренда със себе си — каза той.
— Да.
Парите, помисли си Майрън. Винаги го беше притеснявала мисълта, че Анита е взела всичките пари и е изчезнала. Да бягаш от опасността е едно. Но да оставиш дъщеря си без стотинка изглеждаше необичайно жестоко. Но вече имаше обяснение — Анита беше възнамерявала да отведе и Бренда.
— И какво стана? — попита Майрън.
— Анита промени решението си.
— Защо?
Някаква жена се появи на вратата. Мейбъл я изгледа мрачно и жената мигновено изчезна. Майрън дочу шумове от кухнята. Семейството и приятелите разчистваха къщата, за да я подготвят за следващия траурен ден. Мейбъл изглеждаше състарена от сутринта. Умората се излъчваше от нея като сияние.
— Анита приготви багаж и за двете — успя да каже тя. — Избяга и се настаниха в онзи хотел. Не знам какво е станало след това. Може би Анита се е уплашила. Или е осъзнала, че ще й е невъзможно да избяга заедно с едно петгодишно дете. Няма значение. Анита се обади на Хорас. Плачеше и беше изпаднала в истерия. Всичко й дошло прекалено много. Помолила Хорас да отиде в хотела и да прибере Бренда.
Мълчание.
— Значи Хорас е ходил в „Холидей Ин“? — попита Майрън.
— Да.
— А къде е била Анита през това време?
Мейбъл сви рамене.
— Предполагам, че вече е била избягала.
— И всичко това се случи вечерта, когато изчезна?
— Да.
— Значи Анита е избягала само няколко часа преди да се обади на Хорас?
— Точно така.
— Какво я е накарало да си промени решението толкова бързо? — запита Майрън. — Какво би могло да я накара толкова бързо да се откаже от дъщеря си?
Мейбъл Едуардс се надигна с тежка въздишка и отиде до телевизора. Обичайните й плавни движения сега изглеждаха сковани заради мъката й. Тя протегна колеблива ръка и взе най-горната снимка. После я показа на Майрън.
— Това е бащата на Терънс — Роланд — каза тя. — Мъжът ми.
Майрън се вгледа в черно-бялата снимка.
— Роланд беше застрелян една вечер, когато се прибираше от работа. За дванайсет долара. На площадката пред вратата ни. Два изстрела в главата. За дванайсет долара.
Гласът й прозвуча монотонно и безстрастно.
— Не успях да се съвзема от смъртта му. Роланд беше единственият мъж, когото съм обичала. Започнах да пия. Терънс беше съвсем малко момченце, но толкова приличаше на баща си, че не можех да го гледам в очите. И затова пиех още повече. После започнах да взимам наркотици. Спрях да се грижа за сина си. Хората от социалната служба го прибраха в сиропиталище.
Мейбъл погледна към Майрън, очаквайки реакцията му. Той се опита да си придаде безразличен вид.
— Анита беше човекът, който ме спаси. Те с Хорас ме изпратиха в клиника, за да се излекувам. Отне ми известно време, но се оправих. Междувременно Анита се грижеше за Терънс, за да не може държавата отново да ми го отнеме.
Мейбъл дръпна очилата от верижката на гърдите си и ги сложи на носа си. После се вторачи в образа на мъртвия си съпруг. Копнежът, изписан на лицето й, беше толкова силен, че Майрън усети как в собствените му очи напират сълзи.
— Когато имах най-голяма нужда от нея — продължи Мейбъл, — Анита винаги беше до мен. Винаги.
Тя отново погледна към Майрън.
— Разбираш ли какво ти казвам?
— Не, госпожо. Не разбирам.
— Анита винаги беше до мен — повтори Мейбъл. — Но когато тя имаше неприятности, къде бях аз? Знаех, че те с Хорас имат проблеми. И не им обърнах внимание. Тя изчезна, а как постъпих аз? Опитах се да я забравя. Тя избяга, а аз си купих тази хубава къщичка, далеч от копторите, и се опитах да оставя всичко зад себе си. Ако Анита просто беше оставила брат ми, е, това щеше да е неприятно. Но нещо я бе уплашило, и то толкова много, че изостави собственото си дете. Просто ей така. И не спирам да се питам какво е било това нещо. Какво може да я е уплашило толкова, че да не иска да се върне двайсет години?
Майрън се размърда на стола си.
— Стигнахте ли до някакви отговори? — попита той.
— Не — отговори Мейбъл. — Затова веднъж попитах Анита.