Дейвид Роуз
Похищението
На Джейкъб и Даниел — момчетата
1.
Сряда, 28 март 2007 година
Морган Купър имаше опасен навик за жена, длъжна да пази тайни. Понякога, когато беше напрегната или притеснена, изказваше мислите си гласно.
Онова, което всъщност изрече през една хубава пролетна сутрин в Тел Авив, само по себе си не беше особено безразсъдно. Разтягаше мускулите си до една пейка на брега след джогинг, обзета от неприятното усещане, че тренировката не й е помогнала да се отърси от тревогите, които я измъчваха през последното денонощие. Още нямаше осем и пясъкът беше нашарен със следи от машините, които го заравняваха всяка вечер. Слънцето вече се издигаше над редицата хотели по брега и върху кожата на Морган заблестя пот. Тя изтри лицето си в рамото на фланелката и забеляза закръглена като луковица жена, облечена в розов изкуствен велур. Вероятно беше на нейните години, около трийсет и седем, но в значително по-лоша форма.
— Давай, момиче — тихичко я насърчи Морган, — иначе ще става още по-зле.
Неочакваният отговор долетя някъде зад дясното й рамо — плътен мъжки глас със силен ивритски акцент:
— Мислите, че съпругата ми трябва да спортува повече ли? Непременно ще й предам.
Полуизвърната, Морган видя висок мъж на четирийсет и няколко с много късо подстригана прошарена коса; по-точно — каквото бе останало от нея. Стоеше наблизо и тя се почувства ужасно неловко.
— О, боже, много-много съжалявам! Не ви забелязах и знам, че звучи нелепо, но не си дадох сметка, че съм го изрекла на глас. Намирам за чудесно, че вашата…
Мъжът вдигна ръка да я прекъсне и се усмихна:
— Скъпа моя, всъщност аз трябва да се извиня. Тази дама не ми е съпруга. Изобщо не я познавам.
— Моля? Но…
— Пошегувах се. Малка хитрост. Така или иначе се канех да ви заговоря. Простете, ако греша, но съм сигурен, че сме се срещали и преди.
Морган примижа на силното слънце и огледа слабото му и стегнато тяло — мъжът имаше равномерен загар и впечатляваща фигура. И той като нея беше по фланелка и шорти, но кожата му още беше суха. Изглеждаше й напълно непознат.
Подаде ръка.
— Ицхак Бен-Меир. Мисля, че се запознахме преди няколко години на новогодишно празненство във Вирджиния. У семейство Вацман, нали не греша?
Морган беше обучена да реагира на неочаквани срещи невъзмутимо. Но макар да се постара да излъчва учтива и незаинтересована дистанцираност, тя доста се смути.
— Приятно ми е, господин Бен-Меир, но не познавам семейство Вацман, а последните три пъти посрещах Нова година в Сан Антонио, Тексас. Казвам се Морган Купър. Тук съм за кратко. На делово пътуване. — Демонстративно погледна часовника си и добави: — Вече трябва да тръгвам, закъснявам за среща.
— Ще приемете ли покана за кафе? — посочи той към брега. — Денят е прекрасен, а и кафенетата там са прилични. Или плодов сок, ако предпочитате?
— Не, не мога — извърна се тя и понечи да си тръгне. — Трябва да изпратя имейл на съпруга си и да се уверя, че децата са добре. Може да се срещнем пак някоя сутрин, докато тичаме.
Надали можеше да му откаже по-категорично, но господин Бен-Меир продължи да настоява:
— Дори да не сме се срещали преди, би трябвало. — Впери поглед в очите й той. — Сигурна ли сте, че не искате да седнем да поговорим? Може да открием общи интереси.
— Както вече ви казах, трябва да тръгвам.
— Е, ако размислите, обадете ми се, моля ви. Нали знаете какво казват: важно е не какво знаеш, а кого познаваш, а аз познавам много хора в тази страна. — Той извади визитна картичка от джоба на шортите си. На нея бяха изписани името му, постът му като маркетингов директор на компания в Херцлия и израелски мобилен телефон. — Не я изхвърляйте, може да ви потрябва. Е, довиждане засега.
Морган най-сетне си тръгна. Бързо прекоси крайбрежната улица, после зави наляво и хукна към бутиковото си обиталище — някогашно кино в стил баухаус на тих площад до търговския център „Дизенгоф“. Едва когато се прибра в стаята си и застана под душа, се зае да анализира защо срещата й с Ицхак Бен-Меир я накара да се почувства толкова неловко.
Най-напред заради факта, че той се беше прокраднал безшумно до нея, сякаш специално е тренирал това умение. Вярно, Морган не носеше брачната си халка, но той не й приличаше на мъж, който би свалял потна жена на брега. А и визитната картичка. Кой нормален човек носи визитка в шортите си за крос? Най-вероятно интересът му към нея беше професионален: беше изпратен да се опита да научи повече за така наречените от него „общи интереси“. Неубедителното й прикритие явно се бе провалило.