Мъжете навън блъскат по вратата с нещо тежко и дървото започва да се цепи. Абдел Насър крещи истерично по телефона; гласът му е с две октави по-висок. Морган съзнава, че е безполезно. За миг си представя лицата на децата си, но после прогонва образите им: длъжна е да запази спокойствие, ако иска да оцелее през следващите няколко минути.
— Абдел Насър, трябва да ги пуснем вътре. Така може и да не ни застрелят — поне не веднага.
В очите му се чете паника, но той кима в знак на съгласие. Морган дръпва резето и отваря вратата. Стомахът й се свива от гледката навън — долната половина на едрото и сърдечно лице на Акрам е разкъсана, а труповете на Омар и Халил са проснати в горната част на стълбището. Дори не са извадили оръжията си, явно нападението е било изненадващо. Изглежда, не са направили опит да се съпротивляват дори и след отварянето на вратата към улицата. Обяснението още е на телевизионния екран — футболен мач. Явно са били погълнати от играта.
Четирима стрелци с униформи и скиорски маски нахлуват в апартамента. Единият я заплашва с АК47, а другите се заемат с Абдел Насър. Крещят му на арабски. Тя долавя думата „амрики“ и разбира: обвиняват го, че е неин шпионин. Не й остава друго, освен да гледа как единият мъж го рита в гърба, а другият — в крака и го поваля на земята. Зашеметен, той е паднал на колене близо до вратата и диша учестено и уплашено. Единият нападател стоварва приклада на пушката си в ребрата му. После друг плъзва стоманения плъзгач отстрани на оръжието си и минава от автоматична на единична стрелба. Вдига оръжието и докато Абдел Насър се мъчи да се изправи на крака, го прострелва в коленете. Морган вижда как от раните руква кръв — отначало слабо.
Устремява се към Абдел Насър, но един от мъжете я стисва за ръката и красноречиво я ръгва в гърдите с дулото на пушката си. Абдел Насър е проснат, извърнал глава на една страна, и очите му срещат нейните — изпълнени са с болка, ужас и мъка, които тя никога няма да забрави. Виковете му й напомнят за песните на китовете — пронизителни, сякаш от други селения, инстинктивни. Джинсите му вече са почервенели и под тях се образува локва. Тялото му се разтриса, когато мъжете след изстрелите започват да ритат жестоко тялото му. Най-накрая един от тях отново го блъсва с приклада, този път по главата. Писъците му се превръщат в стенания. Изглежда изпада в безсъзнание.
— Абдел Насър! — изпищява Морган толкова глупаво. Какво ще постигне с писъци? Нечия ръка запушва устата й. После залепят тиксо на устата й. Тя поглежда назад, когато двама от мъжете я стисват за ръцете и я помъкват навън от апартамента.
Влачат Морган по стълбите до фоайето. Извеждат я навън. Тя зърва слънцето за последен път, преди да я натикат в багажника на чакащия мерцедес.
3.
Понеделник, 2 април 2007 година
Адам Купър съзнаваше, че не бива да се впечатлява от собствения си кабинет, но след като десет години беше работил в мрачна кабинка във Вашингтонския кризисен помощен център, не можеше да се въздържи. Дори сега, след близо две години в „Спинкс Макартър“, се улавяше, че съзерцава с детинско удивление бюрото от светло дърво, върху което имаше две снимки в стоманени рамки на Морган и на децата. Стаята беше с два големи прозореца, само негови, и ако застанеше пред тях, аха, да види Белия дом. Пред вратата му беше бюрото на Естел, първата му истинска секретарка. И всичко това, плюс повече пари, отколкото някога беше допускал, че ще спечели през живота си, а като капак се занимаваше с така наречената от приятелката му Рони „Божа работа“ — бореше се в името на доброто срещу несправедливостта във всичките й форми и срещу политическия й слуга — правителството на Съединените щати. Харесваше тази фраза на Рони, макар да не беше религиозен в никакъв смисъл на тази дума.
На трийсет и девет години Адам все още имаше едро, мускулесто тяло, превърнало го в опора на отбора по ръгби и в умел алпинист с няколко успешни първи покорявания на върхове. В по-старите и по-щастливи времена, когато косата му още беше почти черна, Морган го наричаше „среброгръб мъжкар“. Обаче сега слепоочията му бяха почти бели, но въпреки това той не изглеждаше зле. В крайна сметка и косата на Джордж Клуни беше прошарена.
Естел го изтръгна от унеса му, като му позвъни.
— Адам? Знам, че си много зает, но се обажда Мила, детегледачката. Звъня вече три пъти, докато ти беше на среща. Казва, че е спешно.
Адам се постара да не издаде раздразнението си.
— Здравей, Мила. Как са нещата? Ейми отиде ли на тренировка по футбол? Има ли проблеми?