Дали Роб е говорел сериозно в Оксфорд? Наистина ли можеше да организира подобно нещо? Има само един начин Адам да разбере. Запомнил е номера му. Съдейки по сигнала, явно още е в Англия — явно е удължил пътуването си. Роб вдига след третото позвъняване с дрезгав и сънен глас. В Оксфорд, в Лондон или където там се намира, е четири часът през нощта.
— Ашфийлд.
— Роб, аз съм, Адам.
— Мамка му, Адам. Извинявай. Бях заспал дълбоко.
— Няма нужда да се извиняваш. Обаче онова, за което ми каза — да поискам помощ, ако се наложи, — правя го. Аз съм в Рафа, в Египет, точно на границата с Газа. Проследих Морган през тунелите, но закъснях. Натоварили са я на някакъв пикап. Не знаем със сигурност накъде я карат, но шофьорът вероятно е от Йемен, така че е възможно крайната им цел да е Йемен. Превозното средство сигурно е бял пикап „Мицубиши“.
— Разбрано — казва Робърт. — Бял пикап „Мицубиши“. Знаеш ли кога са потеглили?
— Трудно е да се каже със сигурност, но трябва да е някъде преди пет часа местно време. Преди голяма експлозия от другата страна на стената — бомбата, която похитителите са оставили в апартамента, където са я държали. Някой би трябвало да е регистрирал взрива със сеизмограф. Цялата земя се разтресе, по дяволите. Избиха маса народ.
— Добре, ясно. Ще направя каквото мога. Ще предам информацията на подходящите хора, надявам се. Сега не е моментът да си бъбрим, но… добре ли си?
— Добре съм. Поне съм невредим.
— А Морган? Според теб жива ли е?
— Мисля, че да. Трябва да е жива.
— Обади ми се пак след четири часа. Между другото, хлапетата са страхотни. Точно като майка си и баща си. Трябва много да се гордееш с тях. Още съм в Оксфорд, между другото. В къщата на родителите ти. Край.
— Благодаря, Роб. — Адам усеща как преминава на военния жаргон на Роб. — Край.
И се усмихва горчиво — моментна реакция на опасно абсурдната ситуация.
До този момент пътуването на Морган е било плавно, но сега тя усеща как каросерията подскача, докато камионът се друса по камъни и коловози. Явно се свърнали от главния път. След още десет минути пикапът спира. Шофьорът изключва двигателя. Тя чува вратата на кабината да се отваря и стъпки по земята. Някой се качва в каросерията с метално дрънчене. Ключалката на сандъка й издрънчава и най-сетне капакът се вдига. Вътре нахлува топлият сутрешен въздух и ослепителното синьо небе. Издърпват я навън за вързаните китки. Кръвта нахлува в долните й крайници и в прасците й се появяват спазми.
Карим стои отстрани до пикапа. Гласът му е възторжен:
— Е, госпожо Купър. Какъв прекрасен ден. Добре дошла! — приветства я той, поставяйки неправилно ударението. — Добре дошла в Синай!
Тя не може да отговори. Още е с лепенка на устата. С мъка се задържа на крака — заради жегата и внезапното въодушевление й се струва, че всеки момент ще припадне. Намират се в наглед изоставена каменна кариера в края на черен път. Няма растителност, само кафеникави и охрени камъни и сипеи, зад които се виждат скалистите върхове на кафяви и червени канари. Безмилостно палещ вятър, който надига прашни вихри. Когато краката на Морган възвръщат чувствителността си, Акил й прави знак да слезе от пикапа. Друг пазач, когото тя не познава, измъква Абдел Насър от сандъка му и се опитва да го изправи на крака, но той е прекалено слаб. Тя поглежда лицето му. Той не е на себе си. Косата и брадата му са разрошени, бузите му са хлътнали. Но очите му срещат нейните и за миг устните му се извиват в подобие на усмивка. Още един пазач се качва в каросерията и двамата го повдигат и го смъкват от пикапа, а после премятат ръцете му върху раменете си и го помъкват към черен джип. Докато го отвеждат, той се извръща и отново я поглежда. Пронизва я внезапна болка; пита се дали ще го види отново жив.
Зад джипа има още една кола, бяла тойота „Корола“ седан, много разпространена в Близкия изток. Карим я повежда към колата, но преди да се качи, провежда оживен разговор с шофьора на джипа. Морган допуска, че обсъждат подробностите около пътуването им: точния маршрут, времето на планираните срещи, разстоянието, на което двете коли да пътуват една от друга.
Разговорът на Карим приключва. Той отваря багажника на колата и изважда черен никаб, каквито носят уахабитите — покривало за глава само с цепка за очите, и дълга бедуинска роба. Покрива главата й, без да маха лепенката от устата й. Ръцете й остават вързани. Акил я натиква на задната седалка на колата зад Карим, който се настанява отпред. Все едно е нюйоркско ченге със затворник, което позира пред обектива. Настанява се до нея, а друг мъж, когото Морган не познава, заема шофьорското място. Ножчето на Абу Мустафа още е у нея.