Морган научава нещо ново за Акил — той вони по-лошо и от нея. Понякога изглежда задрямва и тогава тялото му се олюлява, а дебелото му бедро се плъзва по задната седалка на колата и се приближава към нейното. Надали е случайно.
Главата й отново започва да пулсира и тя осъзнава, че от много часове не е пила и яла. Карим и Акил имат бутилки с вода. Жаждата изведнъж става непоносима и въпреки последиците тя започва да издава нечленоразделни звуци под превръзката и никаба, сумти и стене, за да им покаже, че трябва да й позволят да им каже нещо. Карим явно схваща посланието. Казва нещо на шофьора и след няколко километра колата спира насред безлюдната пустиня.
— Добре, разбрах — казва Карим. — Ще сваля лепенката и ще ти дам да пиеш, но ако направиш някоя глупост, Акил ще те застреля.
Морган кима. Карим повдига никаба, колкото да се покажат носът и устата й, и с неочаквано внимание срязва лепенката върху устните й с джобно ножче, после болезнено дръпва останалата част от врата й. Развърта капачката на бутилката, поднася я към устата й и я повдига по малко няколко пъти. Последния път Морган отпива твърде голяма глътка и се задавя.
— Благодаря ти — казва тя, когато се съвзема. — Имах нужда.
Карим само свива рамене.
— Нищо особено. Трябваш ми жива.
— Къде ме водиш?
— Към морето. — Характерното му кикотене.
— На кораб?
— Ще видиш. Ще научиш. Много скоро. Сега ти давам избор: или отново ще сложа лепенката, или няма да обелваш нито дума. Никакви въпроси повече.
Карим отново говори с шофьора и потеглят. Съдейки по слънцето, трябва да е след десет. Остават им още много часове път. Акил затваря очи, а тя докосва ножа си, за да се увери, че още е там. Няма представа как ще го използва, но си обещава нещо: няма да посрещне спокойно тъмната им джихадистка нощ. Каквото и да й струва, няма да се качи кротко на онзи кораб.
Адам отново е на канапето до масичката в кабинета на Кадер в Газа. Единайсет сутринта е — само осем часа, откакто тръгнаха. Всичко му се струва нереално. — Адам би се ощипал, ако безпомощният ужас, който усеща, не беше толкова голям. Как е възможно всичко да изглежда толкова нормално — поне според разбиранията в Газа? През часовете, откакто за последен път седя в този кабинет, беше станал свидетел на кървава касапница, беше убил човек, който щеше да убие него, и изобщо не бе спал. И въпреки всичко това не беше успял. Морган още беше пленница, по-далеч от всякога. Отпива от горчиво-сладкото арабско кафе и дъвче някакъв сладкиш. Изведнъж го наляга изтощение. Храната и напитките са единствените неща, които още го поддържат жив.
— Благодаря ти, Кадер — казва. — Ти направи всичко възможно. И съжалявам, че загинаха твои хора.
Арабинът е не по-малко изтощен от него.
— Благодаря. Признателен съм за съчувствието ти. Но грешката е моя. Трябваше да предвидя какво планират Карим и неговите такфири. А и разузнаването ни е некадърно. Нямахме представа за тунела в мазето. Може и да завзехме властта в ивицата Газа, но не контролираме нещата.
— Какво е станало с Абу Мустафа — онзи, когото намерихме в апартамента? Какво ще стане с него?
— В болницата в Ал-Шифа е; Мисля, че ще оцелее, стига израелците да пуснат антибиотици през блокадата, за да овладеем инфекцията. Той си е сътрудничил с ционистите. Но ни даде вярна информация за тунела, за втората бомба и за тунела. Каза ни, че Карим има източник в разузнаването на ХАМАС. Ще го разпитаме, ще разберем всичко, което знае за този източник и за групировката на Карим. А после ще го пуснем. Ще го изпратим обратно през Ерес. Мисля, че ще оцелее и отново ще види семейството и дома си.
— И аз трябва да отида в Ерес. Ще се обадя да дойде да ме вземе кола от другата страна и да ме откара в Тел Авив.
— Остани за обяд. И двамата трябва да хапнем нещо. После лично ще те закарам до Ерес.
— Благодаря. Ще остана. Но най-напред трябва да звънна по телефона.
Адам се обажда на родителите си. Вдига майка му.
— Скъпи! Колко се радвам да чуя гласа ти. Ще ти дам Роб.
Тя прекрасно знае, че сега не е моментът да си бъбрят.
— Аз съм, Адам — казва той.
— Знам, че си ти. Така. Поеми си дълбоко дъх. Не мога да ти кажа много, защото и аз не знам много. Но след като говорихме, успях да се свържа с един приятел с две звезди, който има солидни връзки — служили сме заедно в Леджърн. Сега е във Вашингтон, прикрепен е към общото командване. Веднага разбра за какво става въпрос — колко е спешно и че трябва да се действа веднага. Единственото, което знам със сигурност, е, че твоите сведения вече са в системата. Стигнали са чак до Пентагона и сега действат според тях.