Адам промърморва нещо в знак на признателност.
— Да оставим взаимните благодарности, за когато се върнеш. Надявам се информацията, която им дадохме — която ти им даде, — да съвпадне с нещо, с което вече разполагат. Не ме питай какво точно ще направят, мамка му, защото, честно казано, не знам. Обаче те уверявам в едно — докато ние с теб разговаряме, едни много свестни типове правят всичко по силите си. Винаги верни, Адам. Винаги верни.
Разговорът им тъкмо е приключил, когато иззвънява мобилният на Адам. Самоличността е блокирана, но когато вдига, чува женски глас:
— Адам Купър?
— Аз съм.
— Лейтенант Сюзан Шокрофт. Обаждам се от разузнаването на Генералния щаб. Не съм упълномощена да ви разкрия всичко, което се случва, но мога да ви кажа по-голямата част. Обаче трябва да проверя нещо. По време на разговора си с полковник Ашфийлд сте идентифицирали евентуалното превозно средство. Обаче в Синай има много пикапи. Най-напред трябва да съм сигурна, че е „Мицубиши“. Така ли е?
Адам се обръща към Кадер:
— Американската армия е. Можем ли да им кажем още нещо за пикапа?
— Човекът ми каза, че изглеждал нов, но бил мръсен. Все едно е каран по черните пътища. Със сигурност е „Мицубиши“.
Адам предава информацията.
— Добре, останете на линия, сър. Чуваме ви. Смятаме, че имаме видимост за пикапа. Следим го от няколко часа от безпилотен самолет. Намира се на магистралата към Кайро. Свързали сме се с египетските си колеги. Когато са готови, ще намерят подходящ момент да го спрат.
Притокът на адреналин в гърдите на Адам е като удар от карате. Той преглъща мъчително.
— Значи смятате, че сте я открили? Наистина ли мислите, че това е колата?
— Не искам да ви казвам нищо категорично. Може и да греша. Но вероятно да, сър, мисля, че имаме визуален контакт.
— О, боже! Мили боже!
— Не изключвайте телефона си. Ще ви информирам в мига, в който получим новини.
— Добре, добре. Разбрано.
— Само още нещо. За пикапа, който следим. Съдейки по скоростта и местоположението му, когато го засякохме за пръв път, изглежда е напуснал Рафа към четири и петнайсет тази сутрин. Това отговаря ли на сведенията, които сте дали на полковник Ашфийлд, сър?
— Ами… да, струва ми се…
И тогава му хрумва:
— Не! Чакайте! Мамка му, не! Не отговаря, изобщо не отговаря! Мицубишито с Морган не може да е напуснало Рафа преди пет часа. Точно преди експлозията.
— Сигурен ли сте?
Адам набързо се съветва с Кадер и се връща на телефона.
— Сто процента съм сигурен. Четири и петнайсет е твърде рано.
В гласа на лейтенант Шокрофт се долавя лека паника:
— Благодаря ви, господин Купър, благодаря за информацията, сега трябва да затворя и да ги предам нататък.
— Това означава ли…
— Сър, ще ви се обадя веднага щом имам новини. Сега трябва да затварям. Дочуване, сър.
22.
Вторник, 26 юни 2007 година
Карим вероятно е наредил на шофьора на другата кола да се движи далеч напред, защото Морган отдавна не я е виждала. Вероятно той смята, че няма толкова да се набиват на очи, ако не се движат в конвой, особено след като се отклонят от шосето. Прекарали са дълга нощ, а сега и дълъг ден, и нямат храна. Шофьорът купи шоколад и ядки, когато спряха да заредят, обаче Карим и Акил веднага изядоха всичко, а нямат нищо друго. Единствената й надежда е гладът и умората да забавят реакциите им. Изглежда, водата им е свършила, а климатикът на колата едва работи. Пътуването сякаш няма край.
Когато не е унесена, Морган размишлява. Странни пътища я доведоха до тази последна криза! Обмисля разговора си с Абу Мустафа и невероятните му разкрития, за замисъла на тази странна „операция“, скалъпена с помощта на израелеца Амос. Според Абу Мустафа тъкмо Амос я е препоръчал като жертва на похищението. Което на свой ред означава, че името й е предложено от Гари, защото тя много добре знае кой е Амос — човека, когото Гари й описа като своя „най-близък боен другар“, бригаден генерал Амос Равина, или както се изразяваше Гари, „човекът от „Хаман““, израелското военно разузнаване.
Чувала е, че Равина привидно се е пенсионирал. Обаче всъщност никой не се оттегля от тази работа — вероятно просто са го преместили в друг отдел. През годините двамата с Гари са работили заедно няколко пъти. През деветдесетте е ръководил собствен екип, насочвайки огромните си умения и средства към мюсюлманските екстремисти, действащи далеч извън границите на Израел, преди атентатите от единайсети септември да превърнат подобни разследвания в истинска мода. Морган чу името му за пръв път, докато беше в Сараево — споменаваха го обикновено с пренебрежение. По онова време западноевропейското и американското разузнаване смятаха сърбите за политически радиоактивни, обаче Равина… прекарваше по-голямата част от времето си с тях и пиеше сливова ракия с главорези като Аркан и Ратко Младич и с висшите им разузнавачи. Неотдавна Гари й разкри причината за това. Равина беше разбрал, че сърбите следят стотиците пристигащи муджахидини, много от тях ветерани от Афганистан, които идват от чужбина, за да се сражават рамо до рамо със своите братя от бивша Югославия. Сприятелявайки се със сърбите, Равина измъкваше от тях разузнавателни данни.