Мъжът с брадата изглежда се държи като лидер и Морган го разпознава от снимките в Управлението — Абу Ибрахим ал-Алмани, известен и като Зигфрид Майер, осиновен син на работник в заводите на „Мерцедес“ и детска учителка от Дюселдорф. В предишна епоха сигурно би впрегнал многопосочната си ненавист в нихилистичната лява терористична клетка, известна като бандата „Баадер-Майнхоф“. Вместо това като студент по политология в Хамбург беше приел исляма и в резултат на посещенията си в джамията, послужила като инкубатор на заговора за единайсети септември, се беше присъединил към „Ал-Кайда“. Беше се сражавал в Ирак и в Афганистан и се смяташе, че в момента ръководи все по-унищожителните си операции от база в Йемен, като същевременно усърдно се възползва от интернет, за да набира нови сподвижници от Европа. Разузнавателните доклади, които беше чела в Америка, най-сетне се изпълват със смисъл. Продоволствен канал за оръжия и самоделни взривни устройства от Йемен към Египет и Газа — точно такова нещо би организирал Абу Ибрахим и точно с такава терористична организация би се свързал Карим, след като се сдобие с видеозаписа с признанието й, за да се прослави като международен джихадист.
Колата забавя скорост. Пътуването е към края си и Морган осъзнава нещо със съкрушителна яснота — ако допусне да попадне във властта на този човек, със сигурност ще умре, при това най-вероятно бавно и мъчително. Доколкото й е известно от досието му, в сравнение с него Карим е котенце. Ако това я очаква, много по-добре е да загине, съпротивлявайки се.
Спират на двайсетина метра зад джипа. Шофьорът отваря предната врата и Карим излиза, а на лицето му грее усмивка. Това е славният му миг, мигът, в който постига признание на сцената на световния джихад. Бавно тръгва към Абу Ибрахим, подготвяйки се за прегръдката му. До нея Акил още изглежда отнесен, сякаш нещо е привлякло вниманието му — във всеки случай не я гледа. Взира се отвъд лодката, към далечния нос, като че ли е забелязал нещо. Явно си въобразява несъществуващи заплахи. Основателна или не, неочакваната му тревога й дава сгоден случай.
Морган стисва късия нож в дясната си ръка, вдига робата си с другата ръка и със светкавична бързина, благодарение на която беше първенец в курса си по бойни изкуства, забива острието в дясното око на Акил. Когато усеща как прониква в учудващо жилавата мембрана в дъното на очната му ябълка и навлиза в по-меката материя отзад, тя размърдва ножа странично, дълбаейки в мозъка му, после го изважда и отново го забива — първо нагоре, после отново започва да дълбае към мястото, където се срещат гърлото и задната част на челюстта му.
Отначало той се опитва да се съпротивлява, вдига ръце, сякаш за да прогони парещата болка, която разяжда вътрешностите му като киселина, но само след броени секунди Морган долавя как тялото му започва да се отпуска. Краят на ножа е в устата му, кълца езика му на парчета, а кръвта блика и бълбука като малък червен гейзер, който мокри ръката й. Обаче той не може да извика, отчасти защото тя е направила предния дял на мозъка му безполезен, отчасти защото започва да се дави в собствената си кръв.
Преди броени минути Морган замисляше отмъщение, а ето че вече го осъществява. Не казва нищо, но вътрешно триумфира. Така му се пада заради онова, което стори на Зейнаб, заради страха и лишенията, които самата тя изтърпя през последните три месеца, вече може да умре щастлива. За части от секундата вижда как здравото му око помръква. То става млечно и изгубва прозрачността си като окото на печен морски костур. Някаква далечна част на съзнанието й подсказва, че би трябвало да изпитва ужас от стореното, че ако все още е почтено и отзивчиво човешко същество, би трябвало да повръща оскъдното съдържание на стомаха си или поне да й се повдига. Обаче няма време за нищо такова. Избрала си е живота, избрала е действието пред бездействието, а този избор има своите последици.
Наперените мързеливи и арогантни типове са страшно глупави — дори не са сложили детска ключалка, за да й попречат да излезе от колата. Морган дръпва ръчката, отваря широко задната врата и изскача от колата, смъквайки никаба от главата си. За малко да се спъне в пясъка, но запазва равновесие, хуква далеч от водата и докато се отдалечава от колите, става ясно, че охраната около двамата терористи не е забелязала какво е сторила на Акил. По някаква необяснима причина те не реагират на бягството й. Но скоро трябва да го направят, макар че колкото повече се отдалечава, с толкова повече време ще разполага, защото те не стрелят точно. Докато бяга, всеки момент очаква куршумите и забравата.