— Адам, ти ми каза, че Морган ще се прибере преди час. Не мога да мръдна, защото Ейми скоро ще си дойде, а и Чарли е тук. Проверих полета й, от уебсайта на „Континентъл“ разбрах, че самолетът е кацнал навреме, обаче Морган не отговаря на мобилния си. Знам, че тази седмица имаш много важно дело, обаче и аз имам семинар във фоги Ботъм, а сутринта дойдох само защото ти ме помоли за специална услуга. Моля те, Адам, какво ще правим?
Той изруга мислено. Знаеше колко е трудно да намериш благонадеждна детегледачка — бяха освободили две само за последните две години, — обаче така и не можеше да проумее защо Морган беше настояла да наемат интелектуалната чехкиня, която смяташе, че психологическите извори на разказа на Кафка „В наказателната колония“ са най-важното нещо на света. Налагаше се обаче да бъде любезен. В крайна сметка, Морган закъсняваше с един ден, а като нищо можеше да станат два. Откакто се беше върнала на полева работа, той беше свикнал с това положение. Току-виж се наложило да моли Мила за още услуги до края на седмицата.
— Мила, много съжалявам. Сигурно е възникнало нещо непредвидено и тя не е успяла да се качи на самолета. Кога е семинарът ти?
— В два.
— Ще успееш ли, ако се прибера в един?
Бавачката замълча злокобно и Адам притаи дъх, надявайки се, че тя не се опитва да измисли причина той да си тръгне незабавно от кантората.
— Да, Адам, ще бъде чудесно — отговори Мила. — Ще приготвя на децата нещо за обяд. Не се тревожи. Сигурна съм, че Морган утре ще си дойде.
Адам отново се зае с правното си проучване и прегледа огромната купчина с прецеденти, с които се надяваше да убеди Върховния съд. Знаеше, че в кабинета си в правния център на университета в Джорджтаун неговият колега, професорът по конституционно право Джоузеф Брайт прави същото. Ако изтичаше до метрото, можеше да тръгне в дванайсет и петнайсет. Едно прекъсване щеше да му се отрази добре. Откакто Морган замина, спеше неспокойно — непознато усещане за него. Не се дължеше само на факта, че след по-малко от седемдесет и два часа щеше да се изправи пред деветима мъже и жени, негови колеги, наричани шеговито „Върховните“. Адам беше правил и понякога беше печелил обжалвания на смъртни присъди, от които зависи животът на хората. Обаче делото „Съединените щати срещу Махмуд“ беше различно. То можеше да промени цялата правна рамка на така наречената от правителството война срещу тероризма.
Адам не знаеше какво прави Морган в Близкия изток, а и не искаше да разбира. Но каквото и да беше, мислеше си той мрачно, твърде вероятно бе двамата да са на противоположни позиции. Тя сигурно се опитваше, най-вероятно със съмнителни средства, да се добере до информация за един от многото ислямисти в региона. А той беше посветил последните няколко години на борбата за конституционните права на същите тези хора.
Вярно е, че Махмуд, американски гражданин, роден в Ливан, беше дал почти сто хиляди долара на „Закат Рилийф“, ислямска благотворителна организация. Според Министерството на правосъдието това беше прикритие на ХАМАС. Обаче Адам беше сигурен, че Махмуд, който в момента се намираше във федерален затвор в Охайо, не е терорист. Сега за последното обжалване Адам беше успял да представи случая му пред Върховните и се опитваше да докаже, че отношението към него е равносилно на толкова сериозно малтретиране, че обвинението трябва да бъде анулирано.
Едва когато влакът му напусна Тенлитаун, две спирки преди Бетезда, той най-сетне сериозно се замисли за причините съпругата му да не се появи. Притесняваше го не фактът, че е изпуснала полета си, а това, че не му беше изпратила обяснение с есемес или имейл. Опита да си припомни кога бяха разговаряли за последен път и донякъде с изненада осъзна, че е минала почти седмица и че той няма вест от нея след набързо оставеното съобщение на гласовата поща миналата сряда. Когато отново започна да пътува, Морган предупреди децата, че понякога няма да може да се обажда, че ще бъде на места, откъдето е невъзможно да се свърже с Америка. Това обаче определено беше най-продължителното й мълчание. Обаче надали Морган беше в опасност. Колко пъти я беше чувал да казва, че знае какво прави? Сигурно някой агент я разиграваше или пък тя се възползваше от шанса да се добере до важно сведение, което усещаше, че не бива да пропуска. Жалко, че беше забравила за най-сериозното му явяване пред съда.
Първите думи на Чарли, след като Адам влезе вкъщи, бяха предсказуеми:
— Къде е мама?
В отговор Адам пусна чантата си и го прегърна, като че ли проявата на бащина обич можеше да компенсира отсъствието на майката. Напразно. Чарли се опитваше да се държи смело, но огромните му сини очи, уголемени допълнително от очилата, бяха просълзени. Адам разроши и бездруго чорлавата му коса. Долавяше борбата, която кипи в гърдите на сина му. Той се мъчеше да овладее напиращото ридание.