Само че няма куршуми. Да не би да сънува? Успява да разкъса неудобната роба и хуква още по-бързо. Вече спринтира към скалите, а в съзнанието й нахлува ясната представа за онзи летен ден през 1988 година, когато спечели бягането на двеста метра в откритото първенство на държавната гимназия в Тексас с време по-малко от двайсет и пет секунди. Удивително е, че след толкова дълго пленничество все още може да тича, още отскача от земята толкова бързо и толкова пъргаво. Стъпалата й са боси, а камъните на брега са остри, обаче не усеща никаква болка. Усеща се съвсем лека, сякаш лети. В тези вероятно последни превъзходни движения през живота си тя се чувства свободна, вол на, краката й устремно я водят към нирвана. Точно както се състезаваше, времето няма значение — всяка крачка носи нови мисли, нови усещания. Може би вече е мъртва и в своя рай просто продължава да бяга.
Обаче в спортния си транс Морган чува глас от реалността, мъжки глас на афроамериканец. Крещи към нея с пълно гърло на английски:
— Госпожо Купър! Морган Купър! Залегни, по дяволите, залегни!
Почти едновременно вижда какво е привлякло вниманието на Акил — проблясък на отразена светлина между скалите на по-малко от двеста метра отпред. После се случва първото от три прекрасни и удивителни неща. Проблясъкът се превръща в дулото на снайпер. И той започва да стреля. Морган не може да се обърне и да провери дали някой не е ранен, защото е послушала съвета на мъжа и се е метнала в пясъка. Обаче вижда право пред себе си, където е второто чудо: два хеликоптера „Кобра“ на американската морска пехота. Завиват покрай носа, който ги е прикривал, обърнати към вятъра. Вероятно тъкмо благодарение на морския бриз до този момент никой не ги е чул.
Летят в стегната формация. Морган се обръща да погледне, когато един от хеликоптерите се спуска ниско над брега, а другите два нападат платноходката. Кобрата стреля и задната част на лодката, където сигурно се е намирал рулят, избухва в пламъци, следвана почти веднага от кабинката на щурвала. Залпове надупчват корпуса. Тази лодка няма да отплава за никъде.
Невероятно прецизна стрелба се разнася откъм групата снайперисти, скрити между скалите. Морган чува силен пукот и когато отново поглежда назад, установява, че са улучили двигателя на джипа. След още един откос Абу Ибрахим, все още прав със своята издута от вятъра помпозна роба, рухва на земята, а от гърдите му се понася облак от червени пари. Морган чува тракането на калашниците — не знае в кого или в какво се целят, знае само, че не иска да я улучат.
Предстои да се случи още едно чудо. С повече от четирийсет възела скорост в залива навлизат две надуваеми лодки с твърд корпус, на борда на които има по един спецотряд на морската пехота. Един от хеликоптерите прикрива приближаването на лодките и легнала в пясъка, Морган вижда как Карим изпада в паника. Крещи на йеменците, които стрелят неистово и безразборно, и на собствения си шофьор. Королата все още е невредима и Карим се втурва покрай шофьора, и се настанява на мястото му — опитва се да избяга. Запалва двигателя и моторът надава вой, когато той превключва на заден и обръща колата. Поема по пътя, който ще го отведе далеч от брега. Движи се много по-бързо, отколкото се осмеляваше шофьорът на идване — с четирийсет, петдесет, а скоро и с шейсет километра в час, а колата подскача по камъните и коловозите като кон на родео или количка от увеселителен парк.
Има някаква леност в реакцията на кобрата. Хеликоптерът кръжи известно време, поклаща се и картечницата му стреля само веднъж. Колата е напълно унищожена. Карим се превръща в едри червени частици.
Лодките на морския екип вече акостират и войниците слизат: едната е близо до скалите, на по-малко от петдесет метра от Морган, а другата е по средата на залива, близо до останките от колите и от платноходката. Някои от йеменците явно се канят да се предадат, вдигнали са ръце и са захвърлили оръжията, обаче двама продължават да стрелят. Тази едностранна престрелка надали ще продължи дълго.
И в този момент Морган изтръпва ужасена. Абдел Насър, слаб и ранен, все още е в джипа, а никой от хората, които творят чудеса край нея, няма представа кой е той. Вероятно допускат, че е един от похитителите, който подобно на Карим ще се опита да избяга. Престрелката продължава и от двете страни, когато тя се изправя и хуква обратно, откъдето е дошла, размахва ръце и се опитва да покаже на пехотинците, че не бива да нападат втората кола.
— Там е Абдел Насър! Не стреляйте! Моля ви, спрете, спрете, той е от добрите, нека ви обясня…