Доколкото изобщо можеше да се храни, го правеше сама в каютата си. Обикновено алкохолът е забранен на борда на американските военноморски сили, но капитанът беше така любезен да й изпраща напитки от личните си запаси — леденостудена бира с обяда, чаша сира или каберне с вечерята. Морган установи, че има по-голяма поносимост към алкохола, отколкото към храната. На третата вечер капитанът я покани на вечеря заедно с още няколко от по-висшите си офицери. След като я поздравиха за смелостта, те се опитаха да събудят интереса й към някои световни събития и спортни победи от изминалите няколко месеца, но Морган беше изгубила умението си да води разговор. Каквото и да й кажеха, не й се струваше важно или интересно, а удоволствието, с което водеха банални разговори, я дразнеше.
Освен това я уверяваха галантно колко добре изглежда, но когато тя най-сетне събра достатъчно смелост да застане пред огледалото в банята, се шокира, макар да не се изненада. Лицето й беше изпито и костеливо и, изглежда, колкото и дълго да спеше, колкото и скъпи козметични продукти да използваше, нищо нямаше да заличи тъмните кръгове под изморените й и изгубили блясъка си очи. Косата й, лъскава и гладка преди похищението, беше дълга, накъсана и побеляла на слепоочията. Но най-силно смайване предизвика тялото й. Беше отслабнала с поне петнайсет килограма, а добре оформените мускули на ръцете и краката й бяха изчезнали. На мястото на стегнатия й корем имаше празнина. Кожата край гърдите й беше увиснала, а ребрата й бяха дълбоко хлътнали. Нищо чудно, че не беше имала цикъл от първите дни на пленничеството си. Изглеждаше като анорексичка. Толкова дълго беше живяла на горещо и мръсно място, облечена с мръсни дрехи, че на места кожата й беше възпалена и с червен обрив, а Морган имаше усещането, че никога няма да успее да се почисти.
След скоростното пътуване с лодката от брега тя прекара първата си нощ на борда на „Киърсейдж“ в лазарета. Беше подложена на внимателните грижи на двама мъже медицински сестри и една лекарка от индийски произход — от сикхско, не от мюсюлманско семейство, както тя побърза да увери Морган, — установило се в Мичиган.
— Изгубили сте много килограми и мускулна маса, но доколкото виждам, всичко останало е наред, поне физически — увери я доктор Каур на следващата сутрин, след като й направи поредица от изследвания. — Страдате от недостиг на витамини и на калций и ще имате нужда от консултации с психолог, но това ще трябва да почака, докато стигнем сушата.
Даде й шнола да прихване косата си, подарък, за който Морган изпита неуместно силна признателност. Така шията й вече не усещаше натиска на буйната й неподдържана коса и когато повръщаше — което правеше поне два пъти дневно, — имаше с какво да придържа назад косата си. Лекарката й даде само един съвет: да се опита да си почине.
Но макар да беше изтощена до краен предел, не можеше да си почива. Много по-живи от всичко, което преживяваше в момента, в съзнанието й се появяваха нежелани сцени: денят на отвличането й, изтезанието й, изнасилването на Зейнаб, убийството на Акил, последните отчаяни мигове на брега, когато се беше опитала да спаси Абдел Насър. Познаваше част от научната литература за посттравматичния стрес, който преживяваха жертвите на изнасилване и изтезаваните военнопленници, и знаеше, че виденията може да я преследват години наред. Обзелото я чувство за вина несъмнено щеше да бъде също толкова устойчиво. Беше оцеляла, но преданият й агент беше загинал, а фактът, че смъртта беше причинена от така наречения приятелски огън, правеше нещата още по-мъчителни. Не знаеше точно какво, но мислеше, че трябваше да направи повече и да прояви повече бдителност през месеците преди това — трябваше да забележи признаците, че убежището им изобщо не е сигурно. Съзнаваше, че разсъжденията й не почиват на здравия разум, но имаше чувството, че никога няма да заличи петното от тези престъпления. Длъжна беше да посвети живота си на старанието да изкупи своите грешки и намираше уважението на всички от екипажа на кораба за неуместно и озадачаващо.
След първия им кратък разговор на брега истинският й разговор от кораба с Адам последва по-малко от час след като Морган се качи на борда и мина през лейтенант Шокрофт от разузнаването към централния щаб. Тя не знаеше какво се е случило по време на отсъствието й и с изненада узна, че Адам е в Тел Авив. Както и предния път, радостта му от новината, че тя е жива и относително добре, беше голяма. Но когато той й каза, че е бил в Газа, и то не веднъж, а два пъти, и че се е намирал в града сутринта, Морган не успя да сдържи чувствата си: