След първия си разговор Адам и Морган разговаряха поне два пъти дневно. Интелектуално тя се гордееше с него, както се гордееше и с баща си. Извини му се за първия си прибързан коментар. Обаче се държаха неловко и сдържано. Загърната в лазурносиньото си наметало, тя се чувстваше откъсната от съпруга си и от всичко останало.
„Киърсейдж“ трябваше да акостира по пладне на следващия ден. И тогава вече нямаше да има къде да се скрие. Оттеглянето й от света наближаваше края си.
Луксозното хотелско легло на Адам не беше от полза, макар да беше прекарал много дълъг ден. Правителството на Обединените арабски емирства не разрешаваше директни полети от Израел, затова той беше принуден още преди зазоряване да е на летище „Бен Гурион“, за да се чекира за полет за Аман, да прекара осем досадни часа на задушния терминал в Йордания, после да се нареди на дълга опашка за имиграционните служби и най-сетне да пристигне в Дубай. И въпреки това не можеше да заспи. Имаше чувството, че му предстои изпит, а изобщо не е учил материала, или пледоария пред съда, за която не е подготвен. От друга страна, можеше да стане от леглото, да си направи кафе и да поработи, обаче нямаше какво да преговаря в последния момент преди срещата си с Морган. Искаше му се да можеше да доведе и децата, те щяха да улеснят нещата. Обаче макар майка му да предложи да ги доведе, от Държавния департамент и от ЦРУ, които се грижеха за възстановяването на Морган, настояха да не го прави. Явно присъствието на още някой член на семейство Купър по бреговете на Персийския залив им се струваше неоправдан риск за сигурността и понеже възнамеряваха да изпратят Морган със самолет след по-малко от двайсет и четири часа, нямаше смисъл децата да идват.
В навечерието на отпътуването си Адам се съгласи да се срещне с Майк и Юджин в Тел Авив. Всичко, което предстоеше да се случва оттук нататък, трябваше да бъде строго контролирано, така му казаха, защото от това щял да „зависи животът на много американци“. Наистина, той изпълнил ролята си, при това фантастично: „Може и да си адвокат, но за адвокат се оказа, че имаш големи топки“ — заяви Юджин, демонстрирайки обичайното си неумение да намира подходящите думи. Професионалистите вече отново бяха поели нещата в свои ръце. На Морган й предстоеше да прекара доста време насаме с психолози и с колегите си шпиони и Адам не можеше да направи нищо по въпроса.
— Да не искате да кажете, че няма да можем дори да прекараме нощта заедно, преди да я отведете? — попита той в неприятно познатия кабинет на Юджин.
— Разбира се, че ще можете. Просто не искаме да си на кея — може да се окаже опасно, пък и не желаем да разгласяваме ролята на военните в цялата история. Затова ще се видите в консулството ни. Ще имате възможност да останете насаме преди пресконференцията с предварително подготвено изявление, но без въпроси и отговори. После времето е ваше. Може да отидете заедно до резиденцията на консула, където ще гостувате на вечеря и ще пренощувате.
— Явно няма да останем насаме дълго — отбеляза Адам.
— Не. Поне засега. Съжалявам, но и на следващата сутрин няма да има време за излежаване. Трябва да станете в три и половина за полета до Англия. Ще пътувате с военен самолет и ще кацнете във военновъздушната база на Кралските военновъздушни сили в Милдънхол. Там ще бъдат децата ви, твоите родители и бащата на Морган. Сигурен съм, че ще ви дадат известно време там, но няма да е много. Трябва да научим всичко, което е съхранено в главата на Морган, и то бързо. Британците са ни предоставили сигурно място. Тихо и уединено. Тя ще може да ти се обажда, но седмица-две няма да има никакви посещения.
— Боже! — ужаси се Адам. — Чарли и Ейми не са виждали майка си от толкова време, не знаеха дори дали е жива, а сега ми казвате, че тя ще продължи да бъде затворник! След като скъпоценният ви разпит е толкова важен, защо не го започнете още докато е на кораба?
— Не бива да се хвърляме в тези неща. Трябват ни нужните специалисти, а на тях пък им трябва малко подготовка. Медицинските специалисти съветват да й дадем глътка въздух, време да асимилира случилото се. Съжалявам, Адам.