Адам се обръща към Морган. Тя се смее искрено. От месеци не я е виждал такава.
— Покажи им, каубой! — казва тя. — Човек веднага ще се досети, че не си отраснал в ранчо. Но въпреки това ми е приятно, че пак ме измъкна от пленничество.
Морган трябва да признае, че разпитът й мина много по-добре, отколкото се бе опасявала. Чарингтън Хаус, домът, предоставен им от МИ6, се оказа истински рай, с тучни полета, където да се разхожда, когато не вали, отоплен плувен басейн и добре оборудвана спортна зала, където през два дни й правеха лечебен масаж мечта. Спалнята й с три огромни прозореца с оловни рамки, грамадно легло и нов телевизор с плосък екран, не би посрамила петзвезден СПА хотел. Храната, приготвена превъзходно от готвач ветеран от Северна Ирландия, беше не просто вкусна, но и старателно подбрана така, че да облекчи завръщането на храносмилателната й система към света на цивилизованата кухня. Морган престана да повръща и след като прекара тук шестнайсет дни, наддаде с три килограма и половина. Благодарение на редовните физически упражнения, мускулите възстановиха тонуса си и тя отново започна да усеща тялото си като свое. Един следобед я заведоха във фризьорски салон в Удбридж, където местна стилистка се справи доста прилично с косата й. Белите коси си останаха, но Морган се примири да се присъедини към милионите жени с изсветлени кичури. В миналото Чарингтън Хаус била използвана от избягалите от Съветския съюз и тя се забавляваше с мисълта, че обитава същите помещения като едни от най-известните шпиони от епохата на Студената война.
За нейно удоволствие Адам и децата три пъти получиха разрешение да я посетят, като в Съфолк ги караше кола на МИ6, която ги вземаше от Оксфорд. Обаче най-много й помогнаха сеансите с Ева Давид, израелска психоложка, която имаше опит с малтретирани пленници и сякаш интуитивно разбираше какво е причинило най-силно страдание на Морган. Тя не беше скована, каквато Морган очакваше да е една британка, и атакуваше проблемите директно: „Ти се обвиняваш за смъртта на агента си. Много пъти съм се сблъсквала с това при хора с твоята професия. Но няма да го върнеш, ако се наказваш, нито ако наказваш близките си. В крайна сметка ще приемеш този факт на дълбоко емоционално ниво. Засега го приеми с разума си и когато усетиш, че изпадаш в саморазрушителна меланхолия, отвърни на удара точно както си постъпила с похитителите си.“
Болката и вината не изчезнаха, но й стана по-лесно да ги преодолее. Доктор Давид я научи и на някои простички когнитивни техники. Морган вече бе достатъчно способна да се бори с демоните си. Естествено, не каза на доктор Давид, че Абдел Насър й е бил любовник: подозираше, че в ЦРУ поверителността между лекар и пациент е доста разтегливо понятие. От друга страна, в момента й се струваше, че точно тази нейна тайна още е в безопасност.
Разузнавателният елемент от престоя й в „Чарърс“, както го наричат някои от служителите в МИ6, също беше поносим. Не познаваше служителите, които я разпитваха, и те я уверяваха, че никога повече няма да ги види, освен ако отново не попадне в такова положение. Джоел, сериозният млад нюйоркчанин, и Пеги, същинска матрона от Небраска, бяха проучили предварително случая й с впечатляващо усърдие и много се стараеха срещите им да не задълбочават стреса й. Разговорите им никога не продължаваха повече от два часа и се провеждаха в удобна и проветрива всекидневна, с изобилие от превъзходно кафе и различни безалкохолни напитки.
Морган бе решила да капитулира пред заплахата на Гари. Просто нямаше друг избор. Ужасно й беше неприятно, но си каза, че понякога негодниците са твърде силни, затова не сподели нищо с Пеги и с Джоел за първото си пътуване до Ерес, за срещите си с Бен-Меир и за последния си разговор с Абу Мустафа. Те обаче не се интересуваха от тези неща. Искаха да разберат всичко, което тя можеше да им каже за самоличността на похитителите си, за техния произход, за организацията им, за реториката и комуникациите им, за връзката им с йеменците и — най-вече — какво си спомня, че е издала по време на разпитите. Те допускаха, че разговорите им са били предавани от Абу Мустафа на Карим, следователно са стигали до световната мрежа на джихадистите.
Когато им разказа за деня с водните мъчения, те изглеждаха впечатлени.
— Не са много хората, които могат да се справят с това — отбеляза Пеги. — Има случаи в литературата, но те са малко и са редки. Разбира се, щели са да отсекат главата на твоя агент пред очите ти, ако не си отстъпила. Не се налага да ти казват, че те така действат. Поне си дала шанс на горкия човек.